Дежурният лекар надникна в стаята и изпищя:

- Визитация! Лично министърът ще присъства. Стегнете се малко!

- Брей - вика съседът от леглото до прозореца. - Ние, ако можехме да се стегнем, нямаше да сме тука.

- Този министър не е като другите - шепне пациентът загърнат с червено одеяло. - Самият той има нужда от лечение, и то спешно.

Вратата пак зейна и пред нас цъфна министърът на здравеопазването. По петите му клепаше делегация от ходещи бели престилки.

- Как сте, как сте? - бодро пита здравният.

- Зле сме, зле сме - отговаряме ние.

- Не може така - вика министърът, - правим всичко възможно пациентът у нас да бъде най-здравият пациент в света.

После пита съседът от леглото до прозореца:

- Ти от какво се оплакваш?

- От вас! - рече онзи, без да му трепне окото.

- Това се глупости!

- Не са! - не отстъпи съседът. - Когато вие станахте министър и рекохте, че за по-евтино всеки сам ще си мери температурата и кръвното, аз веднага дойдох и легнах. За да имам поне покрив над главата, щото навън е невъзможно.

- Някой е напълнил главата ти с бръмбари! Ти си здрав човек - стани и върви!

Белите престилки, които следваха министъра, протегнаха ръце, изправиха пациента и му дадоха тласък напред. Той се хласна във вратата на стаята.

- Какво правите, бе? - вика болният. - Аз съм зле с очите, не с краката, мога да вървя! Цялата ви работа е такава.

После се върна и се сви на леглото си.

Министърът отиде до онзи, дето лежеше загърнат с червено одеяло.

- Ти защо си тука?

- Аз се крия - призна пациентът. - Защото мен ме бият навсякъде. Бият ме на улицата, защото пресичам на зелено. Бият ме в магазина, защото чинно чакам на опашката реда си. Бият ме на стадиона, защото отборът ми губи мача. Бият ме в парка, защото преча на разни ексхибиционисти. Бият ме и в гората, където правя забележки на разни типове, дето денонощно секат дървета - с брадви ме бият, сякаш съм дърта лихварка от руски роман! Бият ме в съда, защото им говоря, че няма закон и никой не го интересува това. Бият ме на площада, когато попитам знаят ли хората за какво протестират и кой плаща това. Бият ме и във входа на кооперацията, ама не знам защо. Последно ме биха и пред черквата, когато попитах на кой господ се молят. Където и да отида, все ме бият. В тази страна, ако искаш да си нормален и прав и много питаш, лежиш в болницата.

- Мен - вика министърът - пък искат да бият за отговорите, които им давам.

- Знам - прошепна пациентът, дето беше загърнат с червено одеяло. - Вие също сте зле. И имате нужда от спешно лечение.

Министърът се опита да се засмее.

- Това не е сериозно. Пък и когато не съм министър, мен никой няма да ме приеме да ме лекува.

- Не е така - рекох аз.

- Ти пък какво правиш тука?

- Нищо - викам му - лежа и решавам судоку.

- Видяхте ли! - вика министърът на белите престилки, дето послушно клепаха след него. - Ето за такива като тези тука, ние страдаме и треперим, заради такива индивиди търпим всичките упреци и бой по главите ни! Измамни пациенти с измислени оплаквания. Бягат, укриват се, лежат на гърба на обществото, а реформата цикли и не върви. Веднъж завинаги трябва да сложим край на този пладнешки грабеж, хората, които попълват ребуси в болничното легло, трябва да станат и завинаги да напуснат здравното заведение!

- Не ни разбрахте - рекох. - Колегите са тука, господин министър, защото светът навън е ужасен. И всеки сам търси спасение някъде. Само аз съм в болницата, защото искам да ви помогна, да ви подам ръка.

- Ръка? - пита министърът.

- На вас. Лежа тук, защото ви пазя място, топля леглото ви. Сам казахте, че когато вече не сте министър, никой няма да ви приеме да ви лекува. А така ще имате свое местенце.

- И защо? - запита една от белите лястовици в престилки, които следваха по петите министъра.

- Видяхте ли? - рекох. - И в момента хората до вас се питат защо го правя! На ваше място още сега бих легнал тука. Храната е добра.

Станах, връчих му судокуто и си тръгнах.