Като разбра, че съм журналист от медийна империя, онзи пребеля като ханъма без бурка.

- За учебниците ли? - изхъхри.

- За учебниците - казах съпричастно и мъжът тръгна да се беси с вратовръзката си на стоящата закачалка.

Овладях го с поглед, седна си зад бюрото. Заговори така, сякаш се прощаваше с близките си, седнали някъде там, пред телевизорите:

- Новите учебници по история са шест...

- Защо точно толкова?

- Шестобална система, знаете.

Кимнах, той продължи:

- И шестте варианта отговарят на учебната програма, а различното е подходът на излагане на учебното съдържание...

- Как така различно? Историята си е история! - прекъснах го пак.

Той метна поглед към стоящата закачалка, но вратовръзката му бе в мен, та каза:

- Това не е математика, където двойката или стотицата вари я, печи я, все си е двойка или стотица. Тук има нюанси, има тълкувания.

- Да поговорим за тях.

Казах това с онзи радушен тон, който е запазената ми журналистическа марка и от който министър-председатели припадат, а босове на силови структури се изпускат, та се наложи да го изчакам около минута да премине животът му като на филмова лента пред очите му, преди да заговори като зомби:

- Има групи хора и цели общности, които взимат историята присърце и всяко нейно тълкувание извън тяхното им действа зле. Нима трябва да нараняваме хората, кажете?

Премълчах нараняващо, той преглътна сърцераздирателно, продължи сякаш по чудо:

- За едни е имало турско робство, за други - османско присъствие, за трети - пет века съжителство, а за четвърти - владичество.

- А за пети и шести?

- На петите не им дреме, а шестите направо бият, без учебник.

Той машинално попипа носа си, а аз теглих журналистическата черта:

- Значи затова има шест варианта на подход към историческото учебно съдържание?

- Затова, нали трябва да се съобразяваме, плурализъм на мненията...

- А не трябва ли да се постанови как е било според фактите и толкова? - отсякох.

В очите му за миг видях като отражение на неонова реклама едно "лаик" и едно "какво ти разбира главата", но те бързо изчезнаха, погълнати от животинския ужас.

- Как постанови, какви факти?! - заломоти той като притиснат до стената маргинал в българска имитация на филм на Гай Ричи. - Ами Великите сили?! Ами съседите ни?! Ами Европа?! Няма да се излагаме пред чужденците!

Усетих, че операторът е уловил в едър план капките пот по челото му и мълчах. Той набираше скорост:

- Представете си урока за кръстоносците! И идват по европейски проект колеги от Франция. Какво ще им кажем за Балдуин Фландърски? Какво ще им кажем за цар Калоян? Или пък идват на почивка руски учители и решават да видят как преподаваме история ние, българите. Или пък...

- По-накратко - пресякох го, защото усетих, че операторът пак е изпълнил кадъра главно с мен и по-специално с левия ми профил, за когото три пъти съм удостояван с журналистическата награда "Златната баданарка".

- В един от учебниците Калоян сразява кръстоносците, в друг те бранят небето на Второто българско царство, в трети Балдуин скача с бънджи от съответната кула в Търново.

- В останалите три?

- Вариации на тема ядене и пиене, няма народ, империя и догма, които да не си падат по това.

Прибрах микрофона, операторът свали от рамото си камерата.

- И сега какво? - пресъхнало попита той.

Усмихнах се:

- И ние, журналистите, имаме варианти на подход към едно и също съдържание, при това не шест, а шейсет и шест.

Мъжът тръгна към закачалката, сваляйки колана си. За малко да му повярвам...