По телевизора съобщиха, че изтриват от картата родното ми село. Нямало поминък, хората отдавна се отписали от всякакви регистри и поели по широкия бял свят. Правителството взело решение да изтрие с гумичка селото от картата на страната и викаше, че това е важно и прогресивно действие. Качих се на колата и поех към онзи далечен край. Не бях ходил там от десетилетия.

За моя голяма изненада вместо руини в селото къщите прилично си стояха, улиците бяха закърпени, а по полето наоколо щъкаха доста хора. Спрях на площада и се огледах. В далечния му край бяха разпънати една дузина сергии, които преливаха от плодове и зеленчуци. Приближих и поздравих продавача.

- Чувам - рекох му, - че щели да закриват селото.

- Говорят хората - съгласи се той, - щото тука жив човек не остана.

- А вие, дето ходите по улиците и полетата - питам го, - какви сте?

- Ние - вика продавачът - сме тука, за да палим тамян за здравето на Европейския съюз. Жив и здрав да е и да иляди!

- Щом така поставяш въпроса - викам аз, - жив и здрав да е съюзът!

- Не - дърпа се той, - ти си правиш майтап, а аз говоря най-сериозно. Няма ли го Европейския съюз - ще изчезнем не само документално, ами направо прави ще умрем.

- Виждаш ли това? - пита ме той и сочи сергиите на пазара, които се огъваха от стока. - Тази царевица - вика - я дължим на съюза. И слънчогледът е от там! И репите. И доматите. И зелето! Всичко.

- Много нещо ви е дал Европейският съюз - цъкам с език аз.

Продавачът ме гледа.

- Какъв дар от Европа, бе! Всичко иде от родния бизнес!

- Гледай ти!

- Виж - вика оня, - не е така просто. Цялата земя тука вече е раздадена по разни европейски програми. Идват тука, значи, големите бизнесмени, описват ни земите, после с тях кандидатстват за всякакви субсидии. Европа чете документите и им дава пари. Европа обича да дава на богатите, дето могат да попълват разни формуляри, Европа не обича прошляци като нас. Такива като нас винаги...

Вдигам ръка и го спирам:

- Кажи за плодородието!

- Какво да кажа? Бизнесмените кандидатстват, засяват и засаждат, после правят по една снимка на нивите, пишат отчетите и взимат парите. Повече не ги виждаме!

- Аха - чатнах аз, - а вие прибирате всичко от полето!

- Берем и скубем на воля!

- И онези, с програмите, не се сърдят, така ли?

- Братко - вика ми продавачът, - от небето ли падаш! Догодина идват други, чисто нови, щото родния бизнесмен обича сухата пара, а не реколтата. Дреме му на бизнеса бере ли някой от градините му, събира ли посятото и какво става със засаденото. Никой не го е грижа. За Европа са важни отчетите, за бизнеса - кинтите. А за нас - кукурузът, картофите и останалото. Затова палим всеки ден по една свещ за Европейския съюз и неговите програми, а сутрин по три пъти викаме: Ура!

Аз стискам ръката му:

- Браво! Това е истинска гражданска позиция! Така ще оцелее селото. Но на Европа, според мен, първо трябва да благодарите за демокрацията, която ни даде!

Продавачът върти глава:

- Вие, гражданите, сте големи бунаци! За тая демокрация, дето ни я докарахте по нашите земи, глави трябва да чупим, а не да благодарим!

- Ако я нямаше тази демокрация - запънах се аз, - през крив макарон щяхте да гледате програми и субсидии. Лев нямаше да получите!

- Тази демокрация ни докара тези бизнесмени. После те си измислиха далаверата с програмите. На нас и сега никой не ни дава лев. Добре е, че полето е голямо и няма да умрем от глад.

- Но демокрацията...

- Байно - наежи се онзи, - ако пак речеш, че за тази демокрация трябва да сме много благодарни, ще взема едно дърво и ще те бия с него от тука до най-далечното място, където си ходил. Разбра ли ме сега?

Качих се на колата и се запитах:

- Добре де, правителството какво точно е решило да изтрие от картата на страната и какво е решило да запази?

Но после махнах с ръка - а бе да трият наред, какво съм се замислил толкова!