Госпожа Виргиния натисна бравата и вратата се отвори. Смутена, тя се прокашля и тихият звук бе естествен завършек на стона от прогнилото дърво. В отговор иззад тезгяха с въздишка се надигна бакалинът.

- Добре дошла, уважаема. Извинявайте, че не ви посрещнах - каза той с такъв нещастен тон, че старата госпожа мигом му прости.

- Моля ви се, господин Пирумян, аз така се притесних като не ви видях на стълбите в такъв слънчев ден... О-о-х, благодаря - каза тя и се отпусна на поднесения стол.

- Благодаря ви, наистина няма защо да се тревожите. Как е момчето ви?

- Знаете ли, снощи се прибира весел, вече окончателно се взело решение да им платят заплатите чак до февруари. Нещо от бюджета там, не ми е много ясно, ама това са толкова пари, направо не знам. И знаете ли какво? Каза ми, бабо, не мога повече да те гледам как нищо не виждаш, да съм ходела на операция, вика. Пердето съвсем изчезвало.

Старата госпожа притвори очи.

- Чудесно, така се радвам. Сигурен съм, че отново ще шиете гоблени.

- Какъв сте кавалер. Ако не гоблени, то поне ориза да мога да чистя, че, да ви кажа, напоследък направо си изпотрошихме зъбите. Ами то половината пакет баласт.

- Аз съм виновен, напоследък не вземам от хубавия.

- Ох, миличък, от другата седмица, щом момчето ми вземе заплата, първо при вас ще дойда, да знаете. Нали не се съмнявате - повдигна вежди тя към бакалина, който кимаше замислено.

- Какво говорите - изчерви се старият Пирумян. - За мен не се тревожете, вижте първо операцията си.

- Първо при вас - повдигна показалец госпожа Виргиния. После се наведе през тезгяха и поверително снижи тон: - Дори ще ви помогнем с малко пари, разбрах, че имате...

- Но, моля ви - да приема пари от дама! Положението не е чак толкова плачевно - обиколи с поглед рафтовете бакалина, макар че си мислеше точно обратното.

- Ах, какъв кавалер, боже мой! Ще приемете. Само - наведе се тя, - ако може да ви помоля за една бутилка ракия, че нещо се простуди момчето ми...

- Но какво става, много боледува това момче. Все пак месец май сме - загрижено каза бакалинът.

- Знаете ги младите - разсеяно отвърна старата госпожа, защото душеше въздуха. - Не подуш..., не виждам хляба, скъпи ми Пирумян, да не е свършил? - трепна тя.

Бакалинът разпери ръце.

- Не ми докараха хляб, представяте ли си. Не ми докараха. Кога в дванадесет не е имало хляб при Пирумян, кажете. Да гледам окъпания ден навън и да се крия зад тезгяха от срам, ех.

- Хайде, случва се - успокои го старицата и се надигна. - Да бяхте дали кило ориз тогава, то се е видяло...

- Днес не ми е ден. Навън е слънчево, нали? Ако искате вярвайте, но ми се счуха капки.

- Ами, ами. Ще прощавате, ама съм сложила тенджера на печката...

Бакалинът сложи бутилката и пакета ориз в един плик и изпрати госпожа Виргиния до вратата.

- Пишете ги на сметката - рече тя, като поемаше покупките. - Щом момчето ми...

Открай време в бакалийката идваха все хора от близките кооперации, но от година-две клиентите пооредяха. Все по-рядко се мяркаха мъжете. В малкото случаи, когато отскачаше за нещо до вкъщи, ги виждаше да пушат, насядали от другата страна на кооперацията. Щом го видеха, млъкваха намръщени. В бакалийката идваха възрастните жени като госпожа Виргиния, но от известно време и те рядко се решаваха да влязат без покана.

- Като няма хляб, ще ядеме пасти, нали така - пошегува се, изпращайки следващата посетителка, но установи, че гласът му звучи малко кухо, като в чакалня. Сетне се върна и седна в сумрака, зад тезгяха. Вече нямаше съмнение - някъде над главата си ясно чуваше барабанене като от малки камъчета. Светна лампата и видя голямо мокро петно върху тавана, което бързо оживяваше. Бакалинът хукна за стълба, защото водата се изливаше върху най-горния рафт, където, за по-сигурно, държеше брашното. В предишните по-добри времена клиентите се шегуваха, че и потоп да стане, брашното му няма да се намокри. Когато вдигна стълбата и се качи, видя, че положението е плачевно. Струята почти бе разкъсала единия хартиен чувал, а и другите се бяха намокрили. Той метна рулото найлон отгоре и с търкулване го разстла. Навсякъде летяха пръски. Заради найлона шумът стана оглушителен. Отново си припомни, как вчера сутринта домоуправителят, господин Бранко, му напомни, че последният срок да плати или да напусне изтича след два дни. От седмица идваше всеки ден и напоследък, кой знае защо, говореше все по-силно. Повече никакви отсрочки. Дължеше наем за три месеца. За момент господин Пирумян престана да се притеснява за стоката си от срам. В следващия се ужаси, защото, ако не намереше пари, бе възнамерявал с нея да се издължи, а никой не би приел вкаменено брашно, мухлясал ориз или мокри салфетки.

Пирумян зашляпа навън към домоуправителя, както си беше с магазинерските пантофи. Мокрите крачоли пляскаха и се увиваха около белезникавите му прасци. Господин Бранко щеше да го разбере. Дано само да не е излязъл. Бакалинът притвори очи от яркото слънце и тръгна по павираната алея между кооперацията и градинката с цветя, която жените поддържаха. Входът бе от другата страна. Бързаше колкото може, а сякаш вървеше все по-бавно. Явно остаряваше. Чуваше как водата продължава да шурти зад гърба му. Мокрите пантофи се бяха разкиснали от водата и играеха около стъпалата му, както едно време в детските игри чехлите на покойния му баща. Ядосан ги изрита и така, бос, тръгна по-бързо, но сега започна да му се струва, че разстоянието нараства. Паветата под краката му сякаш се уголемиха. Боже, да не е сърцето! Когато покойният Пирумян-старши получи инфаркт, го обясни на сина си така: "Със сърцето ставате едно и при всеки негов удар - показваше той, свивайки огромния си за старец юмрук - се смаляваш, смаляваш, докато светът става все по-голям, а после обратно, издуваш се, издуваш, а светът става все по-малък и по-далечен, и по-лек."

Той тръсна глава. Не чувстваше никакви пулсации, само крачката му окъсяваше. Макар и вече задъхан, затича, и ето че най-после стигна при ъгъла. Мина свободно под арката на легналите върху фасадата люляковите клони. Този път нямаше нужда да се навежда. Пред смаяният му поглед една гигантска бяла пеперуда се бухна в раздвижения от пролетния вятър букет от светлолилави гербери над главата му. Тогава разбра и хукна със всичка сила. Единственият въпрос, който го занимаваше, бе - ще успее ли да стигне навреме?

Когато стигна до входната врата, едва успя да завърти дръжката - огромен месингов глобус високо над главата му. Прескачайки потоците вода, се втурна към стълбището. То се възправяше в сумрака, безкраен низ от огромни храмови стъпала. Скочи върху първото стъпало, върху второто. На дванайсетото се наложи да си помага с длани, а на двайсет и първото - с лакти. С всяка измината крачка ставаше все по-силен, предишната му сила, недостатъчна да задвижи огромното застаряващо тяло, сега просто подмяташе олекналия си товар. Почувства се млад. Потоците с вода заплашваха обаче скоро да се превърнат в реки и трябваше да бърза, за да не бъде отмит като прашинка по стъпалата-водопади.

Оставаха три стъпала, три непристъпни стени, когато водата стана твърде бърза. Успя да се покатери по единият метален стълб върху перилата и като се стараеше да не поглежда в бездната, запълзя нагоре. При последната метална колона се спусна отново на пода. Ледената вода стигаше до кръста му, но тук беше по-бавна. По-бавна и вкочанена бе и всяка негова следваща крачка. Когато стигна до вратата и се покатери на бетонният праг отпред, водата стигаше вече до гърдите му. Погледна нагоре. Гигантската порта надвисна над него и високо горе, сякаш закован върху небесния свод, зърна бял трансперант, с огромен, заплашителен надпис.

"Звънете по-дълго, понеже не чуваме. Може и да тропате."

Звънецът бе немислимо високо, на една височина с небето, а биещият бетонните стени грохот продължаваше да се усилва.

Пирумян погледна малкото си юмруче и замахна.