Твърде забавно, а и поучително беше за нас, простите граждани, в самия край на вече отминалата 2016 година да се запознаем с два текста на една и съща тема - "Моето отношение към Русия". Първият беше от д-р Николай Михайлов и го намерихме в сайта "Епицентър", препечатан от "Нова Зора". Вторият е от Иво Беров и макар да е писан през април 2015-а, сега беше препубликуван в неговия блог в отговор на първия текст ("Пак го пускам това, понеже оня ми ти доктор пак се е напънал да хвали Русията. Ай с-----р бе, докторе, ай с----р бе, Михайлов" - споделя във "Фейсбук" Иво Беров.)

Въпреки че и двамата автори разработват темата за Русия, текстовете са твърде различни. И даже не толкова различни, защото по жанр и патос се родеят колкото антагонистични. Двата коментара са чудесна илюстрация на полярния мироглед, адекватен единствено в отношенията между футболни агитки.

Статията на д-р Михайлов е апология на Русия, и то поднесена с патос, на който би завидял и поетът Христо Радевски. Статията на Иво Беров, от своя страна, прилича на екзорсизъм, на анатема, пред която Хенри Кисинджър изглежда като фанатичен русофил.

И така, смятам да поднеса днешното си четиво в три части с елементи на критика.



Първа част. Русофилия



Общият поглед върху статията на д-р Михайлов показва, че той разглежда Русия като всемирно духовно и културно явление, което, ако не непременно обич, заслужава задължително възхищение. Който не го засвидетелства, е отрепка. Ето защо текстът започва с портрет на русофоба (именно този портрет вероятно е възпламенил Иво Беров). За автора всеки, който постави под съмнение величието и изключителността на Русия, е антиправославен (тоест безбожен) либерал на заплата при т.нар. "западна официална пропаганда". Освен това русофобът е корпоративен кариерист, "сноб на успеха", който се снима пред американското посолство "в смирената поза на обслужващ персонал". Ерго, има два вида русофоби - глобални и национални. Глобалните са всички либерасти от прогнилия индустриален Запад, а националните - техните български мекерета и епигони в стил "Криворазбраната цивилизация". Русофобът на д-р Михайлов не е просто русофоб, а "либерал, западник и русофоб". Освен всичко останало, този персонаж е и "професионално протестиращ, който се разхожда наоколо с компютър на гърба, за да дебне хибридни солдати".

Русофобията, според д-р Михайлов, няма нищо общо с антикомунизма. Знам ли, може би д-р Михайлов някъде дълбоко в себе си все още се чувства антикомунист. Затова прави и успокояващото съвестта разграничение между русофили и съветофили. Тези, последните, са лошите, а първите - не. Къде е разликата ли? Според автора разликата е вероизповедна (след малко ще видим, че и за Иво Беров вероизповедният признак е много важен). Тоест съветофилите "филят" тоталитарен режим, който инструментализира за целите си марксизма-ленинизма, а русофилите "филят" режим, който инструментализира Православието. Според Николай Михайлов тази разлика е огромна, макар политическият принцип да е един и същ, като само е подменена доктрината.

Защо русофобите, в т.ч. Съединените щати и Западна Европа, "фобят" Русия? Ами, много просто!



Защото Русия е различна



и с тази своя различност им пречи безметежно да коват сатанинските си козни. Различността е преди всичко цивилизационна. Русия била "антибуржоазна" по инстинкт. Може би защото инстинктите й са прекалено имперски и феодални. Руснаците, за разлика от западняците, били презирали парите. Значи дълбоко грешат онези, които смятат, че Русия се управлява от плутокрация, значи Путин оглавява световните класации на милиардерите с омерзение, а неговите олигарси стискат зъби и едва търпят активите и банковите си авоари.

Призванието на Русия било да накаже силния за неговата наглост, защото имала била "загадъчното свойство" да привлича слабите за реванш срещу силните. И действително виждаме как "наглостта на силните" беше наказана в Чечня, Украйна и Сирия.

Всъщност проблемът на западните държавни ръководители е, че треперят от Путин и го ревнуват задето е самодържец и за разлика от тях не отговаря за властта си пред никакви демократични институции.

В заключение д-р Михайлов казва, че "без Путин българската десница е немислима", но не защото Путин е някакъв извор на вдъхновение за нея или пък ценен идеологически фундамент, а защото българската десница съществува само за да го плюе. Тоест може да се разбира така: този, който не плюе по Путин, не е десница, следователно, който го хвали, е направо комунист. Не знам дали това е търсеното от Михайлов внушение, но така излиза.



Втора част. Русофобия



Докато д-р Михайлов апологетизира Русия и Путин, представяйки ги за политическо, културно и духовно явление, Иво Беров ги демонизира. И при него Православието е ключово за анализа и дори толкова задълбочава в него, че накрая изпуска нещата от компетентност. Статията е конструирана около т.нар. от автора "начала на християнството". Руснаците са горди и противно на истинските християни не са смирени, при тях всичко е велико от ВОСР до Великата Отечествена, съветските джуджета са най-огромни в света. Всичко това, разбира се, е израз на фройдистки комплекс за малоценност, категоричен е авторът, навлизайки в професионалната територия на д-р Михайлов.

Друго "начало" е "всеобхватността". Тук Иво Беров драматично се оплита в грешни термини и в положения, които изобщо не са му ясни, но в крайна сметка общият извод е верен: християнството е наднационално, надполитическо и наддържавно, но "руското православие" не било такова. То било "племенно, расово и расистко". След всичко, казано дотук (и което нямаме място да разглеждаме подробно), авторът не може да въвежда понятие "руско православие", защото противоречи на себе си. Православието е едно и поместна църква, която се слага в услуга на държавната пропаганда, изпада в ереста, наречена етнофилетизъм.

Като следващо "начало" на християнството се сочи любовта и добротата. И тук руснаците, според Беров, са пишман християни, защото не са нито добри, нито обичливи. Да, добре. Разбрахме. Разбрахме, че Русия използва Православието за държавни и политически цели. Разбрахме, че го използва лицемерно, като всъщност изобщо не се ръководи от неговите постулати и ценности ("начала"). Разбрахме също, че самото Православие си е виновно, защото не е тъй модерно и напредничаво като римокатолицизма. Да видим нататък.

Следва пасаж, в който Иво Беров полемизира с Николай Михайлов, като го сравнява с партийните пропагандатори от времето на тоталитаризма, които громели гнилия Запад и величаели Съветския съюз. Привежда класическия аргумент за това колко хора бягат в Америка и колко - в Русия (единствено пияницата Депардийо, и то за кратко, според Иво Беров), защитава Запада от нападките, че бил консуматорски: такъв е, защото произвежда, а руснаците само консумират, без да произвеждат нищо. Изобщо, чудна работа, че светът обръща толкова много внимание на Русия при цялата й нищожност!

Накрая е статистическата част, която чрез диаграми показва как Русия заема водещите места по брой на аборти, разводи, самоубийства и убийства. Има и огромен цитат от текст на Кончаловски, озаглавен "Нека се ужасим от себе си". Цитатът съдържа данни за малката продължителност на живота, смъртността, демографския срив, бедността, корупцията, наркоманията и алкохолизма в Русия. Да си правят сметка "българските православни путинолюбци"!



Трета част. Без(при)страстие



Очевиден порок и при двамата автори е крайната пристрастност. Не може да се отсича еднозначно за цяла страна и 150 млн. души. Това е глупаво, както и да кажем, че французойките са най-красивите жени или пък че италианците са най-добрите готвачи. Освен пристрастието, и двамата пропускат едно и също важно нещо - историята, историческата гледна точка, обусловеността на чувствата към Русия от конкретни исторически събития. А да градим отношението си към Русия, да я "филим" или "фобим" извън историческия контекст е нелепо. Ние не сме центърът на този контекст, както мнозина презумират в разсъжденията си. Ние винаги сме били периферен заложник на геополитическите отношения между Руската и Османската империя, а по-късно и между Русия (СССР) и Запада. Вярно, дължим Третото българско царство на поредната война между Русия и Турция. Вярно, Русия има важна роля в изграждането на възрожденската интелигенция. Вярно, Русия има световна заслуга в запазването и богословското развитие на Православието и от нея ние си го връщаме обратно след пет века на деградация. Но също така са исторически факт непрекъснатите опити за вмешателство във вътрешната ни политика и отбраната, скандалите и фасоните около българския престол, Коминтерна, тероризма, нахлуването на съветските войски, марионетните правителства, половинвековната катастрофална политическа и икономическа зависимост, хибридния натиск в най-ново време, включващ финансиране на политически партии, медии и намеса в демократичния процес.

Вероятно, като турим чертата, ще се окаже, че за нас минусите от Русия са повече от плюсовете, пък и зависи кое ще наричаме минуси и кое плюсове, от гледна точка на какво? Това обаче не означава, че трябва да се разделим на тъпоумни агитки и да се мразим един другиго заради Русия. Русия си е Русия - държава като всяка друга. Не е наша съдба. Колкото по-малко страсти влагаме, толкова по-слабо ще може да ни влияе някой чрез тези страсти. Защо у нас има русофили и русофоби, а няма туркофили и туркофоби? А? Питал ли се е някой? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.