|
| Туш |
Първоначално по линия на стабилността новият кабинет оправда претенциите си. Обществената обстановка се поуспокои, социалният и икономическият климат сякаш се подобри. Реформени намерения също бяха лансирани във всевъзможни посоки. По-късно, когато вече можехме да теглим чертата, пролича, че
реформеният устрем е силно притъпен
Най-шумният медиен сюжет, съпроводил промените в съдебната власт, достигна кулминация в прословутия "исторически компромис" и създаде повече усещане за подмолни битки между лобита, отколкото реална амбиция правораздаването да стане по-читаво за хората . Правителството се гордееше с успешно финализираната пенсионна реформа, която пък в очите на мнозина се сведе до вдигане на пенсионната възраст. В символ на ентусиазма за преобръщане на традиционно кризисната здравна сфера се превърнаха скандалите с внос на ваксини и най-вече пръстовите отпечатъци. Просветата бе преобразена само в онзи многозначителен смисъл, в който държавата започна да финансира частни училища.
Колкото до стабилността изтеклата 2016-а не излезе твърде утешителна. Разбира се, напрегнатата международна ситуация усилваше впечатлението за несигурност, но е факт, че самият премиер допринесе за засилване на това усещане, като даде максимума от себе си. Трудно можем да говорим за политическа стабилност, когато Борисов час по час сменяше отношението си към партньорите, събираше ги и ги заплашваше с избори, оправдаваше се за връзки с едни едри бизнесмени и нападаше други, всяваше страхове как ще станем ту като наводнена от дългове Гърция, ту като наводнена от бежанци Турция, после
плашеше всички как ще си отиде,
спираше и прекратяваше парламентарни ваканции, залагаше поста си заради неубедителна президентска кандидатура, рисуваше апокалиптични картини на предстоящото идване на комунистите на власт, изтегляше и връщаше бюджета, а накрая допринесе конституционната рулетка с мандати да прерасне в играта "тука има, тука нема". Собствените му депутати спряха от един момент нататък да разбират накъде ги води лидерът и знае ли изобщо какво прави.
Равносметката на външната политика също не клони към положителен знак. Избран беше методът на разделение на труда, при който президентът Росен Плевнелиев и министрите Даниел Митов и Николай Ненчев ревностно нападаха Русия и настояваха да превземат Москва, а Борисов ги удържаше и апелираше към балансираност. Самият премиер се концентрира върху два централни партньора на България, чието значение в усложнения международен контекст нарасна допълнително - Германия и Турция. Изборът му принципно беше правилен, реализацията - не в същата степен. В името на "привилегированите" връзки с Берлин София ограничи до минимум двустранната и многостранната дипломация в региона и континента, негласно се дистанцира от инициативите на Вишеградската четворка, минимизира Крайовския формат без каквото и да е доказателство, че германците са искали това от нас. Спрямо Турция подходихме почти сервилно, особено с незабавното връщане на Анкара заплашени с преследване лица, в съмнително съответствие с националното и международното право. Най-зрелищният провал на външната ни политика обаче имаше глобален мащаб. Издигането на Кристалина Георгиева като кандидат за ООН, при положение че в надпреварата вече беше включена като представител на страната ни Ирина Бокова, зачеркна години на дипломатически усилия, подхрани убедеността, че България не знае какво иска, че гледа да услужи на силните на деня. Гафът в крайна сметка се вписа като негатив за страната ни, включително в Европейската комисия, където явно прецениха, че място за Георгиева вече няма.
Във вътрешен план курсът на правителството може да бъде описан като движение към размиване на политическата отговорност. Рутинна практика при вземането на решения станаха плаващите мнозинства. Игрите с Изборния кодекс (а и с някои други закони) направиха почти невъзможно за публиката да осмисли кой зад кое предложение стои и кой отговаря за окончателния вид на гласувания текст. Всъщност свидетели бяхме на тържество на междуличностните отношения, при което институциите отстъпиха пред персоналните договорки с всички произтичащи от това скандали и неуредици. ГЕРБ като партия опита да положи като цел на държавното управление
разширяването на партийната си власт
в цялата страна, нещо, което пролича твърде ярко и гротескно в хода на местните избори. Победите "на всяка цена" впрочем си имат определена цена и ние едва сега започваме да я виждаме. Нямам предвид толкова прокуратурата, колкото дълговете, които тепърва ще плащаме.
Три теми се очертаха като емоционално близки на премиера и обкръжението му: усвояването на евросредства (където сме най-добрите), пътищата (които са най-добрите) и санирането (което е най-доброто). В края на недовършения мандат и трите попаднаха под знака на съмнения за нередности и измами. Все по-трудно е те да бъдат опаковани като успех. Да вземем само бургаската Нова година и призивите хората да не пътуват през зимата, за да осъзнаем колко безпомощна се оказа държавната власт баш върху пиедестала на пропагандните си шедьоври.
Първото влизане на ГЕРБ във властта през 2009 дойде на крилете на масово недоволство от безхаберието, посредствеността и корумпираността на цялото статукво от прехода. ГЕРБ излъчваше надежда за изход от драмите на проваления естаблишмънт, някакво ново начало. Днес, след втория им неуспешен мандат, виждаме как ГЕРБ реално възпроизведе дефектите на същото статукво и добави авторитарна подправка. Определено не се оказаха начало на нова епоха. Дали обаче ще отбележат края на старата, или още ще се въртим из нея, е една от загадките, на които 2017-а ще отговори.
