Що е съвременна трагедия? Имат ли почва "Антигона" или барем "Ромео и Жулиета" у нас? Това е въпросът.

Трагедия се получава, ако има налице неразрешими противоречия, или още антагонизми. Например: в Правец се ражда отроче от мъжки пол. Прогресивните родители, далечни близки на Тодор Живков, му дават правоверното име Бесепинчо. Той расте левент. В с. Кривина пък едри земевладелци добиват женска рожба и в пристъп на криворазбрана демокрация пияният поп скланя да я кръсти Седеслава. Тя расте гиздавелка. А България колко е ­- една човешка длан. Младите неизбежно ще се сблъскат­ я в библиотека, я в дискотека... Опа,­ любов! Ще забременеят. Ще понечат да се оженят. И ей ти го антагонизма -­ правешките Монтеки (антифашисти) и кривинските Капулети (антикомунисти) ги разлъчват. Бесепин и Седеслава предпочитат смъртта. Бесепин ляга на магистралата да го прегази застрахователски джип. Тя се отравя насред селската бинго зала с "Чивас" менте. "Светът не знае по-печална повест..." (Шекспир)

Сюжетът за Антигона, плод и жертва на едиповия комплекс, е прекалено обременен с фройдизъм, който в Европа отдавна е passe. Но от уж древногръцкото име на героинята лъха на оная прабългарщина, която единствено ще пребъде. Още от античността бъдещият българин душа дава да е анти-някакъв. Така, скромно и без заобикалки, се нарича и едно от претопените в прабългарския съюз племена ­ известните от кръстословиците древни анти. Как нямахме късмет да наследим името им... Колко вярно щеше да звучи: Република Антиландия или направо Антия. На герба щяхме да сложим антилопа гну,­ зер толкова сме анти помежду си, та чак ни е гнус едни от други. Но и така типични смрадливи българановски имена като Гина, Гана или Гена могат да бъдат поантичени, за да зазвучат мощно и трагично, както подобава на европейско антагонистично общество. И тогава изпод проскубаното перо на някой наш драматург класик, например Стефан Антицанев, ще изхвръкне тъй жадуваният сценичен шедьовър "Три сестри: Антигина, Антигана и Антигена."

Радетели на оптимистичното в нашия национален характер сигурно ще оспорят тази антитеза като деструктивна. За целта ще посочат, че градивната представка "про" (която е анти на "анти") е широко застъпена в българското словообразуване. Например­ "просъветска политика", ще каже някой в увлечението на полемиката. "Че какво градивно има в това?" ­- ще попитаме ние зловещо. "Ох, исках да кажа ­проамериканска", ще се поправи пребледнелият езиковед профан. Ама така механично да сглобява и прабаба знае. Уви, речникът и животът гъмжат от противни словеса и явления, започващи с "про". Изобщо плоската земя България лежи на пет непотопяеми кита, които са, както следва: Простак, Просяк, Протеже, Провокатор и Проститутка. Затова над Родината тегне прокоба, населението се пролетаризира, проклетата прокопсия на младите ги прокужда в чужбина, а интелигенцията е прогнила, провинциална и се пропива.

Като змия, захапала опашката си, България се вие от положителното "про-" до отявленото "против". Така пак стигаме до трагичното антиначало, което е плодотворен суперфосфат за почвата на националната трагедия. Измислената участ на Бесепин и Седеслава всеки ден безстрастно се регистрира в статистиката на младежките самоубийства. Хипотетичните братя Антиганьо и Антигиньо Балкански или влизат в парламента, за да докажат, че разединението прави слабостта, или патриархално се трепят с брадви по синорите на реституирания имотец. Сестра им, вместо да се казва Гена Димитрова и да разнася българската слава по света, се превръща в някаква Антигена и разнася българския спин от Дунав мост по цяла Европа. Фатално орисан от трагичните си гени-антигени, българинът прогресивно озверява и се превръща в антибългарин. Десетки хиляди индивидуални черни комедии доказват, че националната трагедия, уви, има богата черноземна почва у нас. Защото сами на себе си сме анти.

А от трагедията до националната катастрофа знаете ли колко е? Разстояние колкото една шебешка длан...