Първата публикация на този материал е от края на миналия век. Днес го препечатваме с минимални корекции, нанесени от Времето и редактора.

***

СИНЪТ на бащата на народите - Василий Йосифович Джугашвили, бил хаймана. Честният му съветски учител с риск за живота се оплакал в Кремъл.

- Вася! Ела тук, сволоч. Даскалът пише, че хулиганстваш - загълчал Йосиф Висарионич. - Кой си ти, че да млатиш другарите си по главите?

- Ами аз, татенце, съм Сталин.

Бащицата чак изтървал лулата.

- Какъв Сталин си ти бе, говно вчерашно! Аз, че съм аз, още далеч не съм Сталин!...

Диктаторът вперил жълт взор в своя портрет, който го гледал с укор от стената, и затъгувал. За тъга си е. Градиш, градиш от сивата си личност абсолютен идеал. Амбициозно драпаш да се постигнеш. Ядец! За милиони си жив идол, но за себе си - само свой първожрец. Правиш жертви, режеш глави на другари, а пред самия себе си някак нямаш авторитет!

И като такъв ходиш без самочувствие, огорчен и самотен. Само веднъж (и то във фантазиите на М. А. Булгаков) се жалваш: "Разбираш ли, Миша, всички викат - гениален, гениален... А няма с кого един коняк да изпиеш." И гушваш венците, недоживял себе си. Тъй да се каже, недовършил мандата, недопровел реформите, неоправдал доверието, което си си гласувал.

Не тъй се развиват днешните абсолюти, идеали, идоли, първожреци и авторитети. Да вземем например БСП. (По асоциация.)

Тя хич не е идеал, хеле пък абсолют. Като народна майка-и-баща - направо е гушнала венците. А я тресе синдромът на синковеца Вася. Не че хайманува, но другарите яко се млатят.

Честният електорат, с риск за идеала си, се оплаква горко: загубихме властта! Нямаме вожд! А защо? Защото самата партия заклейми абсолютната власт и вождизма. Дотук - правилно. И уж по европейски заложи на уж многото си нови Личности... Но се разчу, че някои Нови тайно се учат да пушат лула (с тютюн "Вирджиния" и "Карелия"). И току втренчат амбициозен взор в огледалото. Ако не ги било срам от шпионите, щели да окачат свои портрети. За една се знае достоверно, че избягва да се оглежда - поради вражи козни отсреща й се плезел образът на някой си ББ, с когото иначе играят домашен белот, ама на дебати не ходят.

Днес Портретът с укор надзърта от стоманената паст на сейфа. В звуконепроницаемия кабинет ечи строго, но справедливо гълчене:

- Ела тук, сволоч. Пак хулиганстваш! Кой си ти да млатиш другарите си? Ти оправда ли високото си доверие, което си бе гласувал?

- Ама аз, бащице, далеч не съм Сталин.

Портретът сухо се прокашлюва.

- Трябваше да станеш себе си!

- Себе си? Че кой съм аз? И другарите, и враговете ми нямаха доверие, не ми дадоха да си довърша мандата-а-а!

- А ти на кого имаше доверие? А реформите кой не проведе? Може би Пушкин?

Издънилият се скимти като настъпено пале.

- Ти си ми като син, Вася ще ти викам - пуска лека задушевност портретът. - Разбираш ли, Вася, не може сам да си викаш - гениален съм, прав съм, други няма... Ха сега го давай по-мирно!

Вася не миряса. Не мирясват и баскервилските му пазачи. Ревнуват от абсолютния рейтинг на вражите авторитети. И лаят: "Да, ама ако Вася беше довършил мандата, охо-о!..."

Като простоватия пазач на музея на М. Ю. Лермонтов... Той лаел по туристите: "Не ми говорете за Пушкин тук! Не отричам, Александър Сергеевич е гений. Обаче, ако Михаил Юриевич бе живял поне колкото него, не се знае кой от двамата сега щеше да е Пушкин!"

Идат избори... Леви и десни вождове, заровете лулата на Сталин, дето всички тайно я пафкате. Тя не е лулата на мира, защото мирът е между вас, а войната - срещу нас. Този народ трябва да живее.