|
| *** |
Двете партии, които се бореха за моята бюлетина, буквално се изтрепваха помежду си. Партията на белите денонощно напомняше, че когато те са на власт, народът живее добре, въздухът е по-чист, а слънцето свети по-ярко. Но дойдеха ли черните на власт, казваха белите, хлябът ставаше клисав, млякото се пресичаше без причина, а нощите бяха по-студени. Изобщо черните не ставаха за тази работа, хич никой не трябваше да гласува за тях в новите избори, те не трябва изобщо да пипат властта, защото след тях иде мрак и студ.
Черните не отстъпваха на белите. Под път и над път те твърдяха, че белите са едни обикновени крадци и подлеци. Когато белите управляваха страната ни, дъждовете се увеличаваха и биеха реколтата денонощно, вятърът виеше в комините, а децата непрекъснато страдаха от скомина. Видеха ли пари, белите направо полудяваха, грабеха с две ръце и ги отнасяха по разни тайни места. Изобщо белите не биваше да печелят властта за нищо на света.
Белите не подминаваха думите на черните. Казваха, че не щат акъл от хора, които не са зачукали и един пирон през живота си. Няма да търпят, викаха гръмогласно, подмятания от неуки и невъзпитани типове. Какви претенции имат черните за власт и управление? Не се ли гледат в огледалото, не виждат ли, че не приличат на нищо. Нито са на нивото на белите, нито са на ръста им. Измекяри!
Черните директно показваха кукиш! Какво толкова си въобразяват белите! Че народът ги обича и ще гласува за тях? Ще гласува на върба в сряда! Забравиха ли белите какво обещават от години, че сега седнали да ръсят празни приказки за светлото бъдеще! Срамна работа!
Когато ние управлявахме, казваха черните, икономиката големееше и дебелееше. Ха-ха-ха, отговаряха им белите. Никаква икономика не растеше, ама се увеличаваше мизерията, гладът и безработицата. Точно обратното беше при нас, продължаваха белите, ние ликвидирахме всичко бедно, евтино и излишно. Хората бяха радостни и щастливи, а животът беше песен. Плесен, контрираха ги черните, животът ставаше на плесен. Вие сте срам и позор за народа ни. Глупости, казваха им белите, ние сме гордостта на нацията. А вие сте клоуните на света, никой не ще да говори с вас.
Опонентите постигнаха нови висоти в своите отношения, омразата беше в колосални размери, подигравките надхвърлиха всякакви стандарти, обидите заличаваха всичко човешко от лика на партиите.
Социолозите говореха, че един ден най-отгоре са белите, на другия ден пък черните водеха по точки. Хората клечаха пред телевизора, люпеха семки и чакаха да намажат някой лев от националната лотария, а за избирателната кампания нехаеха. Вече всеки иска да е партия, но никой не иска да е народ, беше убеден вътрешният ми глас!
Очаквах изборния ден напълно спокоен. Вътрешният ми глас твърдеше, че белите и черните ще спечелят изборите, ще направят една здрава коалиция след изборите и заедно ще ни водят по пътя към светлото бъдеще. Хайде, викаше вътрешният ми глас, да идват изборите, че да свършва тази мъка. Да се подписва коалицията, да живеем и да пеем.
Откакто се вслушвах във вътрешния си глас и чух аз какво мисля за партиите, не вярвам в онова, което чувам от тях. Мирогледът ми бавно се съгласяваше с всичко.