- А ти чете ли за онзи италиански ресторантьор - попита ме съседът, докато седяхме заседнали в асансьора и чакахме аварийният екип да ни освободи, - който давал отстъпка от сметката, ако детето на съответния клиент се държи прилично?

Не бях го чел, разбира се, вкъщи от кавги с жена ми, общо взето, не ми оставаше време за нищо друго, но пък не исках да ми тръгне име на прост в блока, затова кимнах положително - как да не съм го чел, естествено, че съм го чел, даже два пъти го прочетох!

- Мисля си, че този модел трябва да го въведем и в България! - сви устни съседът и замечтано се загледа в стените на асансьора.

Няма да ви лъжа - със съседа не засядаме случайно. Разбираме се веднъж седмично да се чакаме пред денонощния долу, взимаме си по бира и някакви хрупанки, качваме се в асансьора и започваме да натискаме безразборно копчетата (понякога се случва да му теглим и по един ритник), докато не заседнем. А след това - докато звъннем на аварийната служба, оттам докато ни вдигнат, после докато пратят някой да ни спаси... общо взето, ни се събира към час в сладки приказки, далеч от тия вещици, жените ни. И най-важното, по този начин липсата ни вкъщи е напълно аргументирана - заседнали сме, страдаме!

- Значи - попитах, след като метнах една ядка в уста, - искаш и българските ресторантьори да дават отстъпки, ако децата на клиентите са послушни, така ли?

- Не, бе - махна с ръка съседът, - да не сме расли в саксия, че да не можем да изтраем едно детско крещене с вечерята, идеята ми е да се приложи този модел на ниво държава, схващаш ли?

Както вече споменах, не исках да ме мисли за тъп, затова отново кимнах, въпреки че не схващах. Но се замислих няма ли да е добре следващия път да си вземем и по една табуретка в асансьора... вероятно обаче така щяхме да предизвикаме грозни подозрения у тия усойници, жените ни! Но както казва половинката ми, когато се заоплаквам от поредната й безвкусна манджа - не може всичко накуп, драги, бъди благодарен, че поне не е отровна, защото ти това заслужаваш, отрова и ритник!

- Замисли се - не спираше да мечтае съседът, - за всички тия години стана ясно, че съдебната ни реформа е нещо като иберийския носорог, говори се, че я има, но никой не я е виждал... Тоест нашите политици, катаджии, чиновници и останалата там паплач със санкции не можеш да ги стреснеш! Защо тогава да не пробваме с добро?

- Как така? - не разбрах, но въпреки това си отпих от бирата.

- Ами точно като този ресторантьор - оживи се съседът, - вместо санкция за невъзпитани деца поощряване на възпитаните. И ние така - вместо да си играем на съд с подкупните, правим точно обратното и поощряваме тези, дето не крадат. Събираме ги на края на всеки месец и казваме - ти, ти и ти, ето ви добавка към заплатата, защото не сте крали, за разлика от другарчетата си. И другите веднага ще ги хване яд, че за тях няма бонуси, и ще спрат да крадат, елементарно!

Чукнахме си бирите, защото ни се стори, че е подходящ момент за това.

- Идеята е добра - казах, - има обаче един сериозен пропуск - къде точно ще ги намериш тия, дето не са крали, прие положение че всички крадат?

Съседът се замисли.

- Прав си, трудно ще е... Най-лесно е да им дадем по някой лев, за да се направят на неподкупни, а?

- Ми, звучи ми окей - свих рамене аз.

Някъде по това време дойде човекът от аварийната служба. Със съседа обаче все още не си бяхме допили бирите, затова му дадохме двайсет лева и го помолихме да се позабави малко. После се чукнахме в името на борбата с корупцията.