Седим с комшията в кухнята му, пием троен препек мармаладовица и наблюдаваме през прозореца как светът гине. И ни е обидно, много ни е обидно, че никой не звънка на вратата да ни потърси с молба да спасим този свят или да ускорим края му, съобразно текущата нужда.

- Светът не се нуждае от спасение - поглежда ме моят човек, - ама дали да не спасим нашата си България?

Кимам:

- Ами да, за какво ни е светът, ако си имаме България? Само че как да я спасим?

Замисляме се. Сетне комшията отсича:

- Не, без да почерпим от опита на цивилизованите страни и да го пренесем на наша почва, няма да стане!

Отпиваме за кураж, после и за удоволствие, мезим с краставички.

- Да вземем за пример Австралия - подхваща по някое време комшията. - Австралиецът какво е?

- Австралиецът е сбириток, също като нас - отговарям.

Той вдига показалец:

- Само че Австралия е континент, и реши ли австралиецът да тръгне нанякъде - било на запад, било на изток, рано или късно нагазва в океана и разбира, че мърдане няма. И ще не ще, започва да гледа овце. А у нас не е така. България е на полуостров и щукне ли ти да тръгнеш нанякъде, тръгваш и спиране няма. Затова трябва да се заселят група хора на някой наш остров, примерно на Свети Атанас, та в тази миниАвстралия да разберат, че мърдане няма и да гледат овце.

Мълчаливо свеждам глава пред тази брилянтна мисловна фигура, а комшията вече вае следващата:

- Да хвърлим поглед и на Швейцария. Швейцария, най-общо казано, е върхове и пропасти. Седиш в хижата и майсториш часовници и вариш шоколад, защото а си се разсеял нещо и край, планината не прощава! Затова трябва да се въдворят хора някъде в Балкана, та в тази миниШвейцария да правят часовници и шоколад.

Веднага си го представих, но дадох знак с ръка на комшията да изчака за миг да си допредставя някои детайли, в което време той грижливо доля по чашите. Сетне му кимнах и той продължи с изложението си:

- В Дунавската равнина пък може да се създаде миниКанада, защото Канада какво е - равнина. Там няма мърдане - ореш, сееш, жънеш, ореш, сееш, жънеш и пак ореш, сееш, жънеш. И тук ще е така - нашите миниканадци ще орат, ще сеят и ще жънат.

И това си го представих, даже някак цветно, широкоекранно и с елементи на 3D.

- А суеците, които ще мрънкат? - зададох законен въпрос.

- Естествено ще има и такива, които няма да са съгласни с тази революционна идея - съгласи се той. - Те ще я хулят, ще я наричат глупава, вредна и всякаква, но на тези хора няма да се сърдим, напротив, ще подходим с разбиране към тези индивиди и ще им предоставим за живот един миниСибир, все за тях си.

Станах на крака и вдигнах тост за здравето на комшията, който ще ви спестя, защото съдържа някои лични елементи, свързани с ханша на една млада булка от петия етаж. После с човека отпихме, замезихме и чак тогава попитах:

- Ами я кажи, комши, къде ще е най-добре да се създаде и една миниБългария?

Човекът подскочи педя нагоре:

- МиниБългария?!

- Ами да, българи сме, грубо казано!

Комшията съсредоточено доля по чашите и не проговори, докато не отпихме и двамата. После ми каза някак бащински, но твърдо:

- Запомни! МиниБългария в никакъв случай не бива да има, и една е предостатъчна, две Българии миниканадците просто няма да смогнат да изхранят!

Ще помня завета му до сетния си миг, че и след това.