Политиците рекоха на народа:

- Народе, ти ни избра да те управляваме, ама трябва още едно малко усилие. Ти трябва да решиш как да сглобим правителство, кой да влезе във властта, кой да стои отстрани и да преглъща на сухо. Каквото ти, народе, кажеш, това ще е! Давай!

Народът беше дресиран да си блъска главата за всякакви дивотии. Той веднага се раздели на две и половинките моментално влязоха в пряк сблъсък. Едната беше категорична:

- Правителството трябва да бъде направено от нашите хора.

Другата, обратното, рече:

- Ядец! Вашите не могат дори и едно куче да разходят отсреща в парка. Само нашите могат да направят правителство.

И така, ден след ден, от дума на дума, двете половини на народа се караха - караха се люто, злобно и неотменимо. Никой не отстъпваше нито педя от територията си. Едната половина твърдо държеше на своето:

- Нашите трябва да оглавят правителството! Те обещаха всичко на всички. А как да го изпълнят, ако не са на власт!

- Ние - отговаряха другите, - много добре ги знаем вашите! На тях само власт им дай. Нищо не ги интересува, нищо не правят, а са отворили едни уста - като хипопотами са. Само поглъщат и това си е!

Всеки ден и час народът се дърляше със страст и огромно удоволствие, а вечер сядаше пред големия екран на телевизора и гледаше как върви битката. Политиците разсеяно наблюдаваха пренията. Ако народът се умореше и намалеше темпото, партийните хора излизаха на големия телевизионен екран и подклаждаха огъня:

- Ние сме най-умните и най-добрите. Ние можем всичко, ние трябва да управляваме живота, мислите и бъдещето.

Или пък казваха най-безочливо:

- Ние, народе, ще направим всичко за теб. Ти трябва да живееш щастливо и охолно. Само кажи какво искаш!

Народът хич не знаеше какво иска, ама от тези приказки се превъзбуждаше и подхващаше пренията.

- Нашите не бива да отстъпват, те спечелиха изборите честно и почтено.

- Нъцки, честно - викаха опонентите, - купувахте избиратели на кило. Всички го знаем. Какво като са обещавали! Вашите са най-голямото търчи-лъжи в нашата страна. Никога няма да изпълнят и грам от обещанията си.

Другата половина пееше друга песен.

- Вие сте загубеняци!

- Загубеняци или не, вашите пак ще ви прецакат. Хич не схващаме как така изобщо ходите да им гласувате. Какво са направил досега за вас, хайде, кажете, де!

- Вие сте загубеняци! Друго за вас не е валидно!

- Вашите не могат да различат ябълка от круша!

А после добавяха, че това изобщо не е партия, а организирана шайка от крадци - не подбират нито круши, нито ябълки, всичко обират, крадат и препродават. И още искат.

- Вашите - контрираше другата половина, - нямат програма за управление. Нито идея, нито мисъл, нищо нямат. И това ми били управници!

Така минаваха дните. Когато народът се разсееше и спираше да обсъжда партийните проблеми на държавата, политиците веднага се намесваха. Ако пък политиците по някакъв начин показваха униние и готовност да седнат за разговор на една маса, народът надаваше вой и излизаше на улицата да защитава своите от лапите на врага.

После политиците се договаряха и яхваха властта, а всичката публика се кротваше за известно време. Политиците пак подхващаха държавата като бащиния, режеха и раздаваха порции от голямата баница на властта, а вечер излизаха на големия телевизионен екран и кротко викаха:

- Всичко това е за теб, народе. Ти така рече, ние така го правим. Всички трябва да са щастливи и доволни. За народа си ние сме готови на всичко!

Народът мрачно мълчеше пред телевизорите, вечеряше каквото имаше, а нощем ставаше от леглото и блъскаше главата си в стената.

Животът продължаваше и навиците трябваше да се поддържат.