Шефе, рекох, тая работа не е оная, колкото и да изглежда да е същата.

А шефът събира трохите по карираната покривка, подрежда ги в система 4-3-3 и казва, хич не ми ги разправяй тия, тоя мач сме го гледали.

Началство, мърморя, виж календара, тоя мач, за който говориш, беше преди година, сега условията са други.

Началството пренарежда трохите в система 3-4-3 и ми бие чемберче. Кофти навик - да ме тропва по главата, когато нещо не е съгласен с мен. Понякога ме е страх, че ще си изпусне ръката, пък на него юмручето му е колкото пъпеш! Тъпчо, вика, седи мирен, да ти анализирам ситуацията. Ония ни излизат с трима нападатели. Ние двамата ги посрещаме, сритваме единия, черпим втория, правим трансферна оферта на третия.

Клатя глава - няма да се съгласи.

Той ли, вика началството, те всички са съгласни, само че не си казват. Понякога се налага първо да ги срита човек, та да си го признаят сами на себе си. От мен да знаеш - едно текме винаги помага на размисъла!

Не обичам твърдата игра, но е прав - не вземеш ли на другия страха, никакъв мач няма да се получи.

И после, продължава началството, любезно ги питаме какво точно дирят на нашия терен и като как си я представят тая работа. Това винаги обърква - почват да мъцат и да обясняват, че са дошли, за да зарадват публиката и единственото, което искат, е да доиграят мача докрай, пък резултатът - каквото Бог дал. Тук правим малко тактическо отклонение - отборът ни се оттегля на съвещание пред вратата под предлог, че телевизиите правят пауза за реклама, и ги оставяме да се пържат в собствен сос в центъра. Като се позачервят, отиваме да ги обърнем на

другата страна и задаваме директно въпроса дали, вместо да се потим за едното нищо, защото всички знаем, че нищо няма да излезе, да не си пишем една служебна победа и - кой откъдето е.

Тук те се разплакват и почват да обясняват какъв дълъг път са били до нашия стадион, как автобусът им се развалил, та се наложило да спират чужди автобуси и да свалят хората от тях, да се бият с баби стръвници само и само да могат да пристигнат навреме, а пък има и едно неудобно обстоятелство, агитката им отвън ръмжи и а са се навили на служебен, а им е разплакала майчето.

Казваме, че това, което ръмжи, не е тяхната агитка, а нашата, която желае същото на тяхното майче, и само един телефон й трябва, за да се обедини с тяхната и да отиде конят у ряката, въртим ги още малко на бавен огън и накрая благосклонно предлагаме - добре де, ще поиграем с вас, дайте да се разберем за резултата. Те се поокопитват и питат не може ли поне те, тримата, да мушнат по голче, за да докажат на своите, че са достойни лидери на отбора, казваме им, че в такъв случай, за да не заподозре нещо публиката, ние пък в отговор трябва да им надуем шушоните, те свалят на два, ние ги гледаме снизходително, молят се за един, ние отново правим пауза за реклама, колкото съвсем да омекнат, и казваме - добре де, ама само един, разберете се помежду си кой да бъде.

Докато те се разбират, ние обикаляме телевизиите, за да обясним колко националноотговорно подхождаме към мача и как ще направим всичко възможно, за да зарадваме публиката, и докато се обърнем - мачът вече започнал и свършил...

Шефе, казвам, ако стане и тоя път както миналия, тоя мач наистина вече сме го гледали.

Шефът пренарежда трохите по карираната покривка в система 4-4-2, оглежда я критично, бие ми още едно чемберче с пъпешовидното си юмруче и казва:

- Тъпчо, другите вече са го гледали, а пък ние вече сме им го играли! Затова и на тях, и на нас ни е толкова скучен, та ще се разгъчнем от прозявки всичките.