Голямото мрънкане започна на другия ден след изборите. Събуди сe избирателят и още преди да е измил зъбите си, седна отпред и започна да нарежда:

- Не ми харесват новите избраници. Че те за нищо не стават. Я ги виж - скъпи коли, лъскави дрехи и празни приказки.

После избирателят се огледа и продължи да мрънка:

- Ами заплатите им! В хиляди. Какво остава за народа? Трохи, дори не трохи, а трохички. Ситнеж.

После избирателят тежко въздъхна.

- А какви обещания бяха! Искате ли щастие, питат ни! Искаме, казваме ние. Ще има щастие за всички. А здраве, питат ни, ще искате ли. Има си хас, кой ще се откаже от здраве, искаме цялото здраве на света. И здраве ще има за всички вас, така ни казваха.

Избирателят подсмръкна.

- Каквото поискахме - това ни обещаха. Някои неща ни ги обещаха по два и три пъти. Говореха сутрин, обед и вечер. Обикаляха от човек на човек. Искаха само едно - да им гласуваме.

Слушах го, слушах, после попитах, нищо, че отговорът беше пред мен.

- И какво стана?

Избирателят запали цигара.

- Гласувахме. Първи гласувахме.

- Тогава - попитах го, нищо, че отговорът беше пред очите ми, - за какво пищиш сега? Нали ти търча да гласуваш?

- Търчах.

- И гласува това, което беше на сърцето ти, нали?

- Така е. Много внимавах да не сбъркам бюлетината, че после нямаше да излезе сметката на партията ни.

- А така! - рекох. - Спази всички указания, които ти казаха, сметките на партията излязоха печеливши, а ти сега пищиш от новите избраници. Гледаш в канчето им и не харесваш прическата им. Нали ти гласува точно за тези хора, а не за някой друг? Нищо не разбирам!

- Много хубаво говореха. Пичове!

- Те и сега говорят хубаво, ама ти вече не искаш да чуваш това, чакаш друго. Но след изборите друго няма. Има сурово ежедневие, дълги и тъмни нощи, тояга по гърба.

- Казаха, че ще ни дадат много!

- Правилно. Така се говори преди избори, но не и след тях. Политиците най-добре знаят това. И предишните бяха търчи-лъжи, и тези ще са такива, гарантирам и за следващите, че няма да се различават. Мед, масло и изобилие няма да има. Нещо трябва да се промени!

- Да се разберем - твърдо рече избирателят, - народът няма да се промени. Политиците трябва да са тези, които ще се променят.

- Не, драги - рекох му, - на друго място те стиска обувката ти. Страдаш не за това, че политиците са такива. Ревеш, че не живееш и не притежаваш като тях. Ти гласуваш, защото си повярвал, че в един хубав ден ще си като политиците ни, ще живееш по гръб, без да бачкаш, ще има какво да се гепи всеки ден безнаказано. Така повярва на сладките приказки и търча да гласуваш. Но това никога няма да стане.

Отговорът все беше пред очите ни, ама избирателят не спря да обобщава:

- Сега става ясно, че те хич не мислят за народа!

- Те знаят какво е да си народ, знаят какво иска да чуе и види народът. За това са така щедри на думи и обещания. Те вече са били народ. И никога няма да се върнат там. Те също не искат да бъдат народ.

- И какво излиза - никой не иска да е народ, така ли?

Отговорът беше пред очите ни.

- Така е. Но без народ не може. Все някой трябва да се връзва на политическите обещания, да казва вицове и да гласува. А после да опъва каиша и да плаща данъците. Иначе няма политика.

- Излъгаха ни пак! - рече вбесен избирателят.

Вдигнах рамене:

- Никой с нищо не те е излъгал. Щото у нас политиците не могат да ни излъжат толкова, колкото ние сме готови да им повярваме. Това ни е грижата, нищо друго.

Избирателят продължи да пустосва и да коментира, ама аз си тръгнах - нямах никакви въпроси, защото отговорът все стоеше пред очите ми.

___________

* Рог на изобилието