И тази сутрин се събудих рано, както обикновено. Но се озадачих - артритът и плекситът си траеха. Станах с непривична лекота и съвсем се сащисах - наистина нищо не ме болеше. Помислих си, че още сънувам. Знаех, че в такъв случай трябва да се ощипя. И почувствах, че съм жив!

Наистина, казах си, хубав живот, но много се проточи. Обаче пък можеха да ни го претупат...

Колкото и да не ми се вярва, направих 70 години. В интерес на истината 69 си беше поза, но 70, както и да го погледнеш, си е възраст. Наскоро едно девойче ми отстъпи място в трамвая. Щях да му предложа бащински да го взема в скута си, но не знаех дали ще ме разбере правилно.

Как пък ги направих тия 70? Не крия, че си поживях. Но отдавна съм наясно, че до всеки поживял си мъж стои една изстрадала жена... Моята преди време ми каза:

- Другите правят инфаркти, другите правят инсулти... А ти нищо не правиш.

Строга, но справедлива, нали?

Затова реших, че е време поне да си направя равносметка. Което май ще е равносмешка...

Животът ми така се стече (слава Богу, че не прогизнах!) - да си вадя хляба с писане. Което е по-лесно, отколкото да вадиш корен квадратен, а и по-етично, отколкото да вадиш каре аса от ръкава си. За да бъда откровен, ще кажа, че ме е обнадеждавала максимата "писар просяк няма". Но и като писател не съм се срамувал - няма срамни професии.

Работил съм къде ли не. Някъде не ме търпяха, другаде аз не изтърпявах. И в двата случая си взимах шапката и си отивах. Но понеже невинаги имах шапка, търчах до близкия магазин, купувах си, а след като си тръгвах (вече взел си шапката!), я хвърлях в някоя тревна площ и се кефех на свободата.

Няколко редакции, в които работех, просто ги закриха. По този повод баща ми каза: "Защо не идеш да работиш в Министерския съвет?".

Работил съм и какво ли не. И са ми били любими занимания - някои ги наричат хоби.

Много ме кефеше правенето на арматура. Даже един герой на социалистическия труд ме оцени и покани в бригадата си. Присъстващият на случая мой приятел Иван Кулеков само възкликна: "Е, сега вече за теб ще четем в "Работническо дело." Разминах се с този шанс, защото точно тогава бях тръгнал да ставам барман. Ама и с това се разминах.

Още повече ме кефеха зеленчукопроизводството, овощарството и най-вече лозарството. Край казана с ракия дори ми излезе прозвището Професора. Все пак бях първият у нас (може и още да съм!), който направи ракия от стафиди.

Но най-хубавото на тези любими занимания е, че човек, докато ги върши, има време за размисъл. А при писателството нещата невинаги стоят точно така.

Винаги съм държал на реализма, но и оптимизмът никога не ми е бил чужд.

Когато казват, че сме за никъде, знам, че ще стигнем първи. Защото бягаме ли си от късмета, дърпаме още на старта. И после не ни пука, че някой ни диша във врата, защото вече му водим с няколко обиколки. Кофтито обаче е, че и да се вземем в ръце, пак ще са празни.

Не съм бил член на партия, не съм бил депутат, не съм бил дори зам.-министър. Миролюбив съм и не обичам да бия. Апропо в зората на демокрацията мой приятел ме агитираше за зам.-министър. Щото той щял да става министър на културата. Попитах го дали и просветата е при тях, понеже ту ги обединяваха, ту ги разделяха. Бяха заедно. Навих се да съм зам. на средното образование, защото наистина съм следвал, ама нямам висше и много ми се иска да работя по специалността си. Той пък нещо се разсея. След доста време обаче стана министър на културата, но не ми отправи нова оферта. Сигурно защото просветата пак беше отделена.

Хайде да не се отплесвам. Добре че все пак сме живи. Макар че аз напоследък по-често ходя на църква за поклонения, отколкото на кръчма за едното наздраве.

Но пък и ние каквото можахме, направихме в този живот - за другия да си търсят хора!