Като две буболечки сме се сврели с комшията в сянката на оцелял кестен в кварталната градинка и пием бира. Не бързаме, но и не бавим, голямата цел е да го правим устойчиво, постигаме я. Полъхва ветрец, чирикат врабчета, мирише на градска среда - обичам го това сутрин, но сега не ми е до удоволствия, слушам комшията, който с авторитета на почерпил, излага мислите си:

- ... А случайно ли е, че шофьорката, ювелирно прегазила полицай в Пловдив, е на свобода? В Америка такива ги застрелват на място, в Китай ги разстрелват и дори на остров Тимбукту ги изяждат след справедлив процес, а тук й намаляват паричната гаранция?

- Българска работа! - казвам с почти физическа болка, сетне добавям - "Не сме народ, не сме народ..." и нататък го знаеш, комши!

Той надига бирата, а очите му ме наблюдават безизразно, ала внимателно по протежение на шишето. Продължава:

- Ами онзи млад човек от Несебър, който ошамари четири броя туристки, две от които незрящи, в Несебър? Повдигна ли му някой обвинение за нещо? Не, разбира се!

- Ами тука е така, всеки си прави каквото ще и никой не му държи сметка какви ги е направил! - коментирам чутото. - Добре, че разни телевизии излъчиха запис, иначе и досега нямаше да обърнат внимание на жалбите на онези чужденки! Макар че и сега този тип няма да си получи заслуженото!

- Да-а - тъжно клати глава комшията, - никой не е пророк в собственото си село!

Ръката ми замръзва насред изтласкването на биреното шише, гледам го невярващо:

- Ти за онзи ли говориш, побойника?!

- Да, за него говоря, за героя - тихо отвръща моят човек и също ме гледа, изпитателно.

- Помилуй мя, Боже! - отронват устата ми думи, запомнени от величава киноепопея, посветена на 1300-годишнината на българската държава, пък поемат жадно бирата като свята, всепречистваща комка.

Поемам си дъх, той тихо ме пита:

- Ти как обясняваш за себе си явлението?

Най-мразя да обяснявам как си обяснявам нещо, но с усърдието на почерпен излагам мислите си:

- Огромна простотия... Навсякъде, непрекъснато... Ненаказана... Даже някак... Поощрявана?... - време е да тегля някакъв извод и аз го правя. - Дали пък някой не е чул грешно молбите ни и наместо прусаците на Балканите ни е направил... - гласът ми секва, защото атеизмът си е атеизъм, обаче блокът ни от десетилетия няма гръмоотводи. - Ама така ще е, като мрънкаме пред олтара Му!

- Ти Него не го набърквай! - прекъсва ме той. - Забравил ли си какво ни учеха в кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите?

Напъвам мозъка си, но освен газове от бирата, друго не се заражда в мен. Признавам:

- Кога беше това?! Забравил съм всичко!

Комшията е търпелив:

- Ще резюмирам - той се прокашля, рецитира - "България е малка, но красива страна с прекрасна природа, богата на полезни изкопаеми..." Нататък е ясно. Кажи ми ти сега, комши, кой не иска да живее в красива страна с прекрасна природа и прочее?

- Всеки иска - казвам очевидното.

- Обаче когато страната е малка, ще има ли място за всеки, пожелал да живее в този земен рай?

- Не, разбира се!

- Тогава? Ще се сместим или ще превърнем рая в ад, та никой да не иска да припари тук?

Ръцете ми треперят, та бирата се пени буйно:

- Ама как рая в ад?!...

- Да, не е лесно, не всеки го може! Затова тези, които успяват, трябва да бъдат величани, а не да им пречим! Добре, че са много, навсякъде, добре, че са жилави...

Той надига бирата, пие развълнувано. Чешам си четината по бузите, отделям мисъл:

- Винаги сме казвали, че сме големи гяволи! Обаче гявол в рай не може да живее! Идват си нещата по местата, наместват се!

И също надигам шишето, ликуващо.