|
| Такъв материал ни трябва, ама де го? Вече не произвеждат такива :( |
Поглеждам го и го питам:
- Ти днес какво си пушил?
Той продължава:
- Вече няма хора от нашия модел, да знаеш! Старички сме, тук-там проскърцваме, някои дори ръжда ги покрива, но сме много сполучлива човешка направа.
- Какво значи това? - питам го.
- Всичко - вика той, - абсолютно всичко значи. Ние например още вярваме на хората. А новата генерация, тези, дето са след нас, на нищо не вярват. Съмняват се даже и в компютрите си, от които не се отделят ни денем, нито нощем.
- Пил ли си нещо от сутринта? Чист спирт?
- Ние с тебе например - продължава - сме чули какви ли не обещания и клетви, че бъдещето ще е светло, а животът ни щастлив. И добре знаем, че това няма да се случи. Но вярваме в това, нали?
- Какви хапчета взимаш?
- Ние - вика - сме единствените, които тичаме, за да платим на секундата разните данъци и всички сметки. Още на другия ден, когато получим известие за това. Тичаме ли?
Вдигам рамене.
- Видя ли! - доволен е приятелят ми. - Много добре знаем, че новините по телевизора са постни и препрани, но всяка вечер сядаме и ги гледаме. Вместо да извадим шнура от контакта и всичко да забравим. Ама не спираме. Спорим с телевизора, псуваме го, а после си лягаме с главоболие и сънуваме кошмари!
Тука се съгласявам с него:
- Че как няма да го псуваме телевизора, като ни лъготи денонощно!
Пое си дъх и продължи:
- Ние знаем как се гласува, как се смята и как се отчитат гласове, нали? Всичко сме видели и чули на тая тематика, нали? Но дойдат ли избори - търчим да гласуваме.
Мрачно се съгласявам.
- Много добре знаем, че политиците дрънкат едни и същи дивотии, но не спираме да ги слушаме. Мерим се с европейците, че и с народи от други континенти - как ще ги стигнем, че даже и задминем. А дълбоко в себе си знаем верния отговор - това никога няма да стане!
Клатя глава - така си е!
Ругаят ни, обират ни, подритват ни и ни се присмиват в очите. Но ние въпреки всичко оставаме. Никога не се отказваме от надеждата, че докато сме живи, ще видим спокойни и светли дни и цялото това блато ще свърши. Продължаваме напред. Вместо да се спрем и на висок глас да им речем...
Тука приятелят ми заковава - той е от малкото хора, които по никакъв начин не псуват. Дори и когато трябваше!
- Признай - настоя той, - че вече не произвеждат хора по нашия модел, ние сме последните.
- Виж - рекох му, - като отида в поликлиниката, съм напълно еднакъв с всички други.
- Не става въпрос за това! Тези около нас отдавна нищо не ги интересува, нищо не ги вълнува. А ние не отстъпваме, не се предаваме и не признаваме! Това ще ни утрепе нас.
- Нас ще ни погуби това, че живеем кофти! - обобщавам аз.
- Не - вика приятелят ми, - нас ще ни съсипе истината, че този лош живот ни харесва - не си го даваме и друг не искаме. Ей, това изпива силите и акъла ни!
- Още малко - викам му - ще кажеш, че ние сме последните, родени от мъж и жена!
- Глупости! Хората си се размножават. Но не се раждат от нашия модел. Идват едни сериозни, делови, без грам вяра. Но пълни с мечти и фантазии за друг живот с други хора и при други народи в друго време.
Съгласих се.
- Много правилно! Тука трябва да имаш голямо въображение, за да разбереш нашата действителност.
Този път той се съгласи с мен.
