Да съм Хораций - не съм Хораций, и не съм написал Exegi monumentum. Не съм и Пушкин с паметника му неръкоделен, не съм Ломоносов, дето издигнал "знак на безсмъртието, по-висок от пирамидите"; не съм даже Державин, дето писал пак във връзка с нерушимия паметник, че "с усмивка казвал истината на царете" (отворко!).

Това е хилядолетна традиция - поетът да се обърне назад, да хвърли поглед върху изминатия път и да каже: вдигнах си такъв и такъв паметник, имам такива и такива заслуги - ха сега, съборете ме, ако можете! И накрая поетът се обръща самодоволно към музата: гордей се, музо, с наште постижения - и хич да не ти пука от хвалби и клевети. При Пушкин това е било част от меренето на ръст с царя; дори не с конкретен цар, а с институцията цар - моят паметник, вика, е по-висок от Александровската колона. Преди него Хораций, Ломоносов, Державин казват - по-високи сме от пирамидите. Пушкин обаче искал конкретно с руския цар да се заяжда. Александровската колона е издигната в центъра на Петербург от Николай I в чест на победата на батко му Александър над Наполеон; колоната е построена само две години преди Пушкин да натрака подражанието си на Хораций.

Не знам дали ми разбрахте мисълта - всичките тия и най-вече Пушкин много ме дразнят с претенциите си. Лесно е, като си написал вече едно-друго безсмъртно произведение, после да се тупнеш в гърдите - всички вие сте обратни, аз съм Д'Артанян. Това последното е от един виц за поручик Ржевски.

Преди някакъв си бал поручикът помолил Пушкин да му съчини някаква смешка, с която да блесне пред гостите.

Пушкин написал: ти си кондом и той е кондом, а аз съм виконта на Бражелон. Дошло време Ржевски да говори пред публика и той казал:

- Страхотен анекдот чух тия дни, скъпи мои: вие всички сте п*****си, а аз съм Д'Артанян! Но уверявам ви, това в стихове звучеше много красиво!

Сега мисля, че сте наясно с настроението, което ме тласна към следващите действия - исках да се прославя най-сетне и аз, омръзна ми тия всичките да са Д'Артанян, само аз да съм... потъпкано и безправно малцинство.

Отидох на Бузлуджа, покатерих се високо, високо, едва не се пребих, направих си няколко екстремни селфита и даже 20 лайкчета не можах да събера във "Фейсбук". Изтъркано било това и нито възхищение привлякох, нито възмущение. Пробвах да напиша стихотворение за Бузлуджа, но не можах да се ориентирам за правата линия - да плюя ли, да хваля ли?! Никой не ти казва!

Към София ме взеха на стоп "Нощните вълци", заведоха ме до Паметника на Съветската армия, връчиха ми една кофа с вода и препарати и ме изюркаха да чистя паметника, за да си платя пътя до София.

- Търкай, търкай, юнга, догодина ще уредим и тебе да те цитират по ТАСС, ама сега още нямаш заслуги!

Махнах само единия надпис и грохнах, а тия вълци една бира не почерпиха. Много им се ядосах и като се отдалечих достатъчно, им ревнах:

- Кремълски бръмчалки разхлабени, аз когато съм идвал на тоя паметник със софийските наркомани, вие още не сте чували за Путин!

И бързо се шмугнах в едно такси, с което отидох до паметника на Старчев пред НДК.

И там не можах да се ориентирам коя е правата линия - едни интелектуалци викат "долу", други интелектуалци викат "горе", но за разлика от друг път не можеш да разбереш кое е наистина умно и красиво...

Друг път поне се разпределят - умните и красивите викат "надясно", другите викат "наляво" - има някаква регулация, някаква координатна система... Сега - един кърти, друг пали, трети се вози на волга и халюцинира камионетки...

Отчаях се и седнах да пиша ода за себе си:



Създадох паметник, по-седмокрил от петофуйника.

Вий всички сте педали, а аз съм Д'Артанян!

Елате да ме хванете внимателно за струйника -

да ми го вдигнете със кран!