|
| *** |
- Това - вика приятелят ми - е нашето място! Тука сядаме.
Забравяме, че сме тръгнали на дълга разходка сред природата, разпъваме трапеза на тревата и вадим напитките. Тъкмо наливам в чашите, и чувам приглушен вой някъде отпред.
- Да се връщаме - викам на приятеля ми, - това сигурно е вълк!
- Нищо опасно няма, просто отдавна не си идвал насам. Ще свикнеш - вика.
- С какво да свиквам, бе? Не го ли чуваш, ей сега ще дойде и ще ни изяде заедно с обувките!
- Не се бой! Това не е звяр или животно.
Воят става нетърпим. Питам го:
- Какво е тогава?
- Личното мнение. Хората започнаха да оставят личното си мнение в гората, за да им е мирна главата. Личното мнение вие и стене така! Това е.
Пак седнах на поляната и си напълних чашата догоре.
- Стига бе! И как така го правите!
Приятелят ми припалва лулата си.
- Нямаш представа колко тежък е животът на село. Реколтата увяхва, млякото се пресича, а дърветата изсъхват, щото ние се занимаваме само с едно нещо - отбраняваме се. Нощем от гората излизат духове и ни плашат, а през деня от града идват всякакви държавни служби и ни заставят и доят. Нощем не можем да спим, а през светлото даваме отчети и пишем оправдания. Наобикалят ни данъчни, инспекторати, депутатство и най-обикновени политици. От сутрин до вечер всеки ни пита дали сме с него и обичаме ли го. Лъжем ли, или сме честни и почтени? Ние за властта ли сме, или против нея?
Воят от гората утихва. Оглеждам се на всички страни и го питам:
- А вие как се оправяте с всичките тези беди?
Приятелят ми клати глава:
- С нощните призраци в гората свикнахме, а през деня лъжем и мажем! Когато от нас се очаква да, казваме да. Искат ли да чуят не, казваме твърдо и категорично не.
- Леле! - викам му. - Това не е живот.
- Да - съгласява се той, - и затова сме взели такова решение. Личното ни мнение да е далече от нас. Оставили сме го в гората, на произвола на природата. Само се оправя.
- И не ви ли е жал за него? - питам го.
- Никак! Даже съжаляваме, че не го направихме по-рано. Личното мнение само пречи, от мен да го знаеш!
Питам го:
- И сега какво - то клечи от гората и вие от глад и самота, така ли?
- Реве от скука - категоричен е приятелят ми. - Личното мнение си е наше, ние гладно не го оставяме.
- Какво му давате? - питам аз.
- Много хранителни за него са чуждите успехи. Само да ги подуши и отваря ей такава уста! Дъвче и плюе, а ушите му плющят. Никак не обича успели и богати, за секунда може да ги лапне. По принцип мрази хората. Много се дразни от успехите на политиците. Защото са едни такива никакви, само кожа, рога и копита. Няма мазнинка в тях, хрущяли някакви. Личното мнение ги плюе. Мръщи се и на политическите новини - само люспи и бурени са. Не ги ще. Много е трудно да поддържаш личното мнение, но важното е, че е далече от нас, да ни е мирна главата.
- А вие как се оправяте без личното си мнение? - питам го.
- Никакви грижи нямаме - вика, - по-лесно се живее, защото никой не иска и да чуе за личното ни мнение днеска. Покажем ли го обаче - живи ще ни изядат, да знаеш!
- Добре сте го измислили! - казвам.
Той разпалва лулата си:
- Сега се чудим как да се отървем от още неща и тях да натирим в гората. Патриотизъм например или чувството за дълг. Далече от нас да са, а ние да живеем живота си.
- И кое първо ще пратите в тъмната гора? - питам го.
- Не знам, още не сме решили - вика, - много неща ни взеха, други ни дадоха, но най-важното е от какво ние сами ще се откажем. Че от тази демокрация ей до тука ни дойде!
Той вдига ръка и посочва с нея докъде му е дошло - до гушата! Пълним чашите, пием и гледаме природата, а воят отсреща ту се усилва, ту заглъхва.