Казано е - в градския транспорт ще познаеш истината! А истината ще те направи свободен...

Стига човек да има доброто желание и правилния подход към околните, само за две спирки ще научи от тях всичко за сексуалната си ориентация, за поведението на леля си, за тайните слабости на братовчедките, за девиациите на братята и роднините. Затова винаги когато се катеря по стръмните стъпала на познанието към заветната врата на трамвая, се качвам с огромно нетърпение и любопитство - какво ли ново развитие е претърпяла личността ми от последното ми возене.

Хората вече се върнаха от отпуските, трамваят е претъпкан, хората се притискат един към друг, защото по природа са добрички и искат да оставят още малко място за качване на себеподобни. Притискам се към нечие тяло, тялото се обръща и ми казва:

- Опа!

- Не е опа - казвам, - това ми е пистолетът. Лято е, няма как да го нося дискретно под мишница, на колана съм го закачил.

- Аз моя си го нося в чантичката - казва тялото. - Много е красив, искате ли да го видите?

- За какво става дума? - пита контролата. - Билети и карти, приказките - после.

- Дамата иска да ми покаже пистолета си - обяснявам. - Защото бил много красив.

- Кой калибър? - пита предпазливо контролата.

Дамата с тялото вдига рамене.

- Ами - колкото да мушне човек химикалка в дулото. Сигурно в упътването пише.

- Моят е четиридесет и пети - казва контролата. - Билети и карти!

- Солидно - завиждам. - Служебно ли ви ги раздават?

- Личен си ми е - обяснява контролата. - За самозащита от такива като вас, дето не си дупчат билетчетата. Имам си и разрешително. А вие?

- Аз си имам - обажда се баба с торба картофи. - Ама ми е вкъщи, при здравната книжка. А револвера - те го те - законен, наследствен, от дядо ми!

Туй то! До какво доживяхме - въоръжените баби в транспорта да не си носят разрешителното! Това наистина вече не е държава!

- Бабо, дай да гръмна веднъж - моли внучето, закачено за торбата.

- Сега не може - дава отпор бабата. - Друг път.

- А вчера защо можеше?

- Вчера можеше, защото нямаше дъжд, сега вали - ако гръмнеш, ще направиш дупка на тавана и ще капе.

- Дайте на детето да си гръмне - умилява се възрастна дунда. - Ела, мойто момче, ето ти моето пищовче, гръмни, чедо, да те чуят всички!

Детето гръмва, но не улучва тавана, а прозореца и наистина пробива дупка, колкото да си провре човек юмрука в нея.

- Вие с какви патрони сте? - пита контролата.

- Не знам, нищо не разбирам от тия работи, дъщерята ми ги донесе от чужбина, каза - с тях, майче, от нищо няма да те е страх. И, да знаете, вече наистина не ме е страх - прибирам се понякога чак в седем вечерта и дори не се озъртам!

Трамваят спира.

- Кой гръмна? - пита строго ватманът.

- Детенцето си играеше - казваме ние. - Не е нарочно, няма жертви, само малко разрушения, нищо работа...

- Внимавайте, да не извадя калашника - предупреждава ватманът, - така ми е накипяло от такива като вас! Самозащитници ниедни! Онзи ден някакъв се опита да се качи с базука - добре, че като му поискахме да дупчи две билетчета за багаж, му се досвидя и си я понесе на рамо по улицата. Страхувал се бил, че ще го нападнат с бронирана кола.

- Сигурността преди всичко - казвам. - Аз, например, освен този си нося и един отзад, и един на глезена - за презастраховка.

- А аз крия един ето тук - казва дамата с тялото. - Искате ли да ви го покажа?

Искам, разбира се, само че контролата решава да продължи обхода.

- Билети, карти и разрешителни!

- Що не се гръмнеш - зъби се гратисчия, но вратата се отваря и с общи усилия го изхвърляме позорно навън.

Каквото и да ми говорите - истината е, че има все още нещо като ред в тази държава - без разрешително за носене на оръжие човек вече и в трамвая не може да се качи!