Полицаят точно вдигаше портфейла от земята, когато зад ъгъла се появи задъхан господин.

- Ох, слава Богу - спря се пред полицая той, - мислех, че някой ми е задигнал портмонето, а аз съм го бил изтървал, много съм ви задължен.

Служителят на реда изпитателно изгледа мъжа.

- Вашето портмоне, твърдите вие! А аз откъде да съм сигурен, че казвате истината?

- Е, няма да седна да ви лъжа - усмихна се мъжът, - моят портфейл е, син и със закопчалка.

- Да, това ясно се вижда, но откъде да знам, че не сте някакъв самозванец, който иска да извърши престъпление, отмъквайки чуждото портмоне, което аз крайно добросъвестно намерих току-що?

Полицаят не си беше намирал нищо толкова отдавна и така искрено се зарадва, когато видя портфейла на земята, че веднага забрави всичките си грижи, и за какво? За да се появи тоя грозник! Плюс това портмонето беше дебеличко, а това още повече изпълваше с ярост служителя на реда, който дори не бе имал време да погледне какво е съдържанието.

- Отворете го, господин полицай - сякаш бе прочел мислите му грозникът, - ще ви изброя какво имам вътре и ще се уверите, че е моят портфейл.

Полицаят присви очи като хищник преди скок (специален поглед, учен в академията, също така видян и в няколко филма), след което отвори портфейла.

- В отделението отпред, примерно, има календарче на Бойко Борисов. - Кимна мъжът.

Когато чу името на Началника, служителят на реда застана мирно, след това обаче видя колко много двайсетачки има надиплени в портмонето и забрави абсолютно всичко друго... Каква чест на пагона, какви пет лева, тука имаше сигурно триста кинта суха пара!

- Знаете ли колко души си носят календарче с лика на господин Началника близо до сърцето? - заяде се полицаят. - Дори враговете му си носят, за да не дърпат дявола за опашката!

Мъжът се замисли.

- Имам и визитка на кожен лекар, д-р Георгиев.

- Ми, то кой няма! - изсмя се полицаят. - Доктор Георгиев е светило! И аз ходя при него, въпреки че нищо ми няма!

Мъжът въздъхна.

- Личната карта за по-сигурно си я нося ей тук в джоба - изцъка с език той, - иначе щяхте да я видите и готово.

- Документите си ги дръжте, не ми трябват, аз портфейла искам - каза полицаят, след което веднага добави, - в смисъл, нали, искам да го занеса за улики в районното...

- Добре, секунда - сети се нещо господинът, - в отделението за стотинките имам една четирилистна детелинка, подарък ми е.

Полицаят погледна, така беше - тоя нямаше ни една стотинка, само двайсетачки и детелинка.

- Случайно го нацелихте това! - отсече категорично като домоуправител на събрание той.

- Хубаво! - ядоса се мъжът. - В портфейла имам точно двеста и осемдесет лева, пребройте ги, и това ли случайно го нацелвам?

Полицаят леко се наежи:

- Аз не съм банкомат да ви броя тука...

- Вижте - заговори спокойно господинът, - разбирам, че имате дълг и искате да върнете портфейла на правилния човек, но ви уверявам, че това съм аз. (Грозник, помисли си отново полицаят.) Ще ви го докажа, но ви моля за пълна дискретност. - След което се огледа и тихичко каза: - В скритото отделение зад онова ципче държа снимка на любовницата си, дамата е гола и гледа предизвикателно през рамо... Моля, проверете и най-накрая ми върнете портфейла. Служителят на реда въздъхна - усещаше, че битката е загубена, но поне щеше да види гола жена, малко ли е? Бръкна в тайното отделение и извади снимката.

- Марги! - ококори се полицаят и се хвана за сърцето. - Това е жена ми!

Докато успее да извади пистолета си обаче, мъжът вече спринтираше зад ъгъла.