Това се повтаряше всеки ден - заставаше пред огледалото, оглеждаше внимателно небръснатото си лице, и казваше:

- Всеки иска да седне на моя стол, ама представа си нямат колко тежко е да си премиер! Дупе нямат! - викаше още премиерът. - Това от сутрин до вечер да дундуркаш народа, да го храниш, да го приспиваш - лесно ли е?!

- Да - казваше и намигаше на огледалото, - лесно е. Супер си е, когато клечиш и чоплиш семки пред телевизора. Още по-лесно е, когато си опозиция - кютиш си на топло в партийната централа и даваш съвети.

А народът иска много грижи. Сутрин да го вдигнеш от леглото, да го убедиш, че закуската не е полезна, но по-велик народ няма на света. Как става това? Трябва да изкараш половин дузина министри и депутати от дупките им и да ги откараш в разните кабеларки, където трябва да продават пакетиран цветен въздух. Кой го може така този майсторлък, питаше се премиерът рано сутрин.

- Само аз - отговаряше той на огледалото си.

Отиваха хората от неговата партия ката ден в разните телевизори и вдъхновено разказваха приказката за ламята и юнака, а народът правилно и спокойно започваше своя ден. А после? От проблем към грижа. Много капризен излезе този народ. Искаше да се храни три пъти на ден, да живее правилно. Налагаше се често пъти да им обяснява:

- Това е минало. Време е да промените навиците си. Колкото и каквото има, толкова и това ще ядете!

Да беше само народът, премиерът щеше да щрака с пръсти. Ами то, като ги наредиш - Европейски съюз, опозиция, любов и омраза от близки и далечни народи! Ужас някакъв!

- Който иска, да управлява - пак рече на огледалото премиерът, - да заповяда, бе!

Ами опозицията? Не биваше и за секунда да ги изпуска от очи! Те трябваше да са на колене всеки ден, в ъгъла, с вдигнати ръце, а в тетрадките им да пише: "Ние сме криви, не ставаме за нищо."Когато напишеха това, той да им разрешеше десерт и следобеден сън. А наказания трябваше да има всеки път - защо са нефелници, допуснали да изпаднат от властта.

После народът искаше да обядва. Няма как, трябваше да му се дава и питателна храна. Не идеше да го тъпчеш само с телевизионни новини. Нямаше да издържи, щеше да колабира. А само това липсваше на властта - здравеопазването в амок, а народът изпаднал в кома! Абсурд! Най-добрите новини бяха запазени за вечерта - те винаги бяха най-калорични и питателни. Лично премиерът се намесваше решително - взимаше народа в свои ръце, люлееше го и му пееше приспивни песни. Имаше цяла любима китка: за новите висоти на управлението, за скъпите играчки, които държавата щеше да купи. Най-любим беше старият шлагер за Шенген. Там раят винаги цъфтеше, млади девици и стройни левенти нов живот градяха, а портите бяха широко отворени, защото на бял кон Марко Кралевити идеше. Ей на тази песен народът заспиваше. Но за да няма нощни изненади, премиерът притопляше на микровълновата печка разни телевизионни сериали, качествени ментета и евтини хапчета.

После премиерът пак обикаляше из държавата, наглеждаше и своите, и враговете. Враговете спяха дълбоко, ама личните му другари говореха насън, воюваха с всички или четяха стари вестници. На близките в партията изписваше нови хапчета, от онези, с розовите сънища. А на враговете даваше още одеяла. Колкото по-топло е, толкова по-дълбок е сънят.

Тежък е премиерският живот, това си повтаряше всяка сутрин премиерът на страната. После обличаше новия костюм, а охраната му, готова да го брани, слагаше ръка на оръжието.

- Добре е - викаше си премиерът, - че народът все още сам сменя памперсите, иначе ни власт, ни опозиция нямаше да остане! Никой не би го погледнал този народ!

И клатеше глава:

- Само аз! За народа и памперса бих поел!

После пак намигаше на огледалото и бодро поемаше към новия си работен ден.