Документалистката Адела Пеева, спечелила номинация за Европейските филмови награди с въздействащите "Чия е тази песен?" и "Развод по албански", задълбава в темата за национализма, която преминава като тънка червена нишка през повече от една нейна творба. Конкретното вдъхновение за "Да живее България!" тя почерпва от снимачната площадка на "В търсене на Списаревски" (и последвалите бурни обществени реакции). Адела среща националистите, които се събират на гроба на починалия летец, започва разговор с тях, а финалната сцена на филма показва Боян Расате, който се разплаква при вида на "възкръсналия" свой идол.

Пеева има чуден талант за създаване на полемика и разчепкване на спорни теми (още преди 1989-а създаде два забранявани филма). След "Списаревски" тя бе обвинена от БХК в симпатии към националистите. "Да живее България!" изяснява на коя страна стои режисьорката, въпреки че тук запазва максимално безпристрастен тон. "Нямам за цел нито да засрамя, нито да похваля героите си, това не е моя работа. Аз съм неутрална, колкото и това да ви се струва бягство от позиция. Оттук нататък всеки има свободата да прецени за кого е или против кого е този филм. Или пък свободата просто да му е мъчно за всичко това. Имах за цел да направя един анализ, една снимка в дълбочина за това какво става в нашето общество и защо тези хора са такива, каквито са", каза тя на прожекция пред студенти в НБУ малко преди премиерата на филма пред широка публика на "Киномания".

"Да живее България!" е поучителен, страшен и важен филм. Съфинансиран от БНТ, се надявам чрез телевизията да стигне до много по-широка публика, отколкото ще го види в кината.

Той проследява живота на няколко момчета и момичета между 14- и 18-годишна възраст - предимно от Стара Загора, но също от Пловдив и София. От тези като цяло симпатични, понякога дори будни и умни деца израстват днешните неонацисти, събратя на екстремистите от Швеция, Германия, Чехия... Филмът показва ясно и възрастните, техните действия или бездействия. Наред с обикновените луди и ексцентрици, които вярват, че България е предопределена от някакъв древен бог да ръководи света, или организират исторически възстановки, там са и учителката с телосложение на Боримечката и критично мислене на врабче. Тя кара децата да маршируват под звуците на патриотични песни и приема със свенлива усмивка съжденията им като "Трети март не е за циганите". Директорът на местния театър пък ги поощрява, като записва патетични речи, които звучат от високоговорителите на факелните им шествия. Националистически партии и футболни агитки ги насъскват и надъхват.

Родители, педагози и всевъзможни други зрели хора смятат поведението на подрастващите за безобиден и дори похвален "патриотизъм". Свиват рамене "с разбиране" - "Те обичат България, а това е най-важното..." Впрочем, така реагираха и някои зрители на филма.

После да не се чудим откъде ни е дошло. Тези малки нацистчета, които гордо публикуват във "Фейсбук" снимки на еврейска ръка, стърчаща безпомощно от пещта, не се раждат. Те са отгледани. Възпитани. Индоктринирани от образователната система. Единственото, което са добавили към наследеното от родителите и учителите си, е младежка енергия, тестостерон (предимно са момчета) и нужда да намерят мястото си в света, да бъдат част от общност, да прегърнат идея.

Не знам доколко е утеха фактът, че в това отношение сме напълно в крак с времето. Същите тенденции тресат братска Европа, а и света. Колко опасно е това, филмът не казва и не може да ни каже.