Проф. д-р Иван Едуард Газдов е роден в Ямбол през 1945 г. Завършва Художествената академия в София, специалност "Плакат". Специализира в Gerritrietveldacademie, Амстердам. От 1999 до 2003 е ректор на НХА. През 1987-а създава свой собствен стил ГРАФИКАТУРА®, регистрирана марка за Европа, с който открива повече от 50 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Основател на школата АВТОРСКИ ПЛАКАТ© в НХА, където е извел десетки випуски. Носител е на десетки награди, от които 14 международни. Издал е 15 албума и книги. Редовен член на Европейската академия за наука и изкуство. През 2017 г. бе представен с голяма ретроспективна изложба в Националната галерия, а наскоро приключи изложбата му в галерия INTRO.

- Г-н Газдов, искате уж да ни веселите, а кахърни и страшни някак са нещата от последната ви изложба. Така ли е, или ни се привижда?

- За изложбата подредих най-новия си цикъл, наречен Currente calamo, или "С бързо перо". Това е съвсем различна стилистика.

- С какво е различна?

- Има особеност на създаването. Малки импулсивни рисунки с голяма четка като черни петна и после увеличени са графизирани по този начин човешки фигури, обградени от деликатни, изящни природни елементи и животни. Контрастът е много остър, дори болезнен... Цялото излъчване е далеч от ефирната свежест на миналите работи. Но все пак никога не съм имал за цел да веселя, на мен веселието ми е далечно и много съм си блъскал главата откъде този ефект на радост присъства в графиките ми.

- Ами "намигат" ни сякаш много от тях, иронични са.

- Това е една от загадките на изкуството, което не се прави по формули, а доминира като обсебване.

- Изкуството, казвате... То какви тенденции има днес? Накъде върви? Разнородни търсения има - във всяка галерия е различно, но кое се налага?

- Художниците отдавна не са това, което са били някога. Когато обезглавяват кралица Мария Антоанета, на другия край на Париж представят тържествено картината "Смъртта на Марат" от Давид. Много скоро същият става личен художник на император Наполеон... Сега в новото изкуство се мяркат слогани и знаци на силни чувства, но и на боязънта от тях. Героите са свободни, но без величие; носят хумор, но са отчаяни; иска им се да приличат на великото Просвещение отпреди два века - да показват благородство без крале и духовен живот без църква... но само хипотетично! Днес, когато в джоба на всеки има екранче, оставаме с измамното впечатление, че сме визуално грамотни. Стига се дотам, че на любопитния зрител му се казва какво трябва да види в картината, което няма нищо общо с това, което вижда.

- Значи цари манипулацията, така ли?

- Ами евангелията на новото изкуство станаха твърде много и твърде разнообразни, но нито едно не проповядва ВЪН ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА.

- Но то самият Господ сигурно не иска да ги гони - трябват му. Ето - вашите човеци, животни, гроздове, маси, чаши и прочее сякаш танцуват в черно-бял свят на абсурда. Този свят често изглежда някак по-пипнат от нашия, големия, цветния... Спори ли всеки творец вътрешно с големия Творец?

- Последните куплети на вашата поема "Аутисо" дават отговор.

- Е, мерси, но все пак вас питам в случая.

- Разбира се, че "спори". "Спорът" може да бъде с разкошни мотиви, с радостни, с потискащи, с мрачни. Но това е толкова условно и в сферата на вибрациите на творческата състоятелност, че прилича на кипене под похлупак. След тържественото преминаване на великото Възраждане в изобразителното изкуство, което е първата тотална рекламна кампания на хуманизма, художниците се разчлениха в непосилното поемане на ролята на свободни Творци с голяма буква.

- Защо непосилно? Графикът, въобще художникът все пак създава свят - с молив, перо, четка... Пък вие пишете и думи. Защо, впрочем?

- Преди години се затворих в най-тъмната стая във възрожденската ни къща в Медвен и с някаква висша концентрация написах книгата "Закони за професори и закони за студенти". Излизах само за един комат и след седмица се появи ръкопис, който не се нуждаеше от корекции. След това в продължение на две години изскачаха свързани в ритъм думи, които дори не посмях да нарека стихотворения. Станаха 3 тома "BESTсмислици". После романът "Двама в Алабама", нещо като безпощадна дисекция на стила графикатура и на живота на артиста по времето, когато ателие значеше таванска стаичка, окичена с люти чушки, национални носии и с едно колело от талига, щото приличало на слънце. Анализ на блъскащия се в стъклената стена на безразличието творец. И, разбира се, на задълбоченото "обезкостяване" на идеята за триумфалната им изложба на източния бряг (East Coast Gallery)...

- И какво?

- Ами разбрах, че думите не са като топчици за пинг-понг, защото, като хвърляш дума, не ти я връщат, а я поемат. И изведнъж ставаш отговорен.

- А възможна ли е в такъв случай обективност в оценката на изкуството? Ето - някои картини достигат баснословни цени - с противоречиви достойнства, впрочем. А има великолепни художници, които не могат да продадат нищо. Дори Ван Гог не е могъл приживе. Как ще коментирате това?

- Разбира се, че е възможно, стига да си Кенет Кларк. Христоматийният пример с Ван Гог би трябвало да е друг. Като роднина (племенник) на галеристите "Гупил" той е бил назначен в клона на галериите им в Лондон. Но вместо да продава "красотите на деня", почнал да ругае клиентите и да иска да им отваря очите за друга естетика. Бива изгонен набързо и съдбата по-нататък му се знае... В този непреодолим морал е силата на художници като него. А дали ще продаде на братовчедка си картина за 5 лева или на някой друг за 50 милиона, не е от значение.

- Тогава изкуството се превръща в една много релативна, спекулативна сфера...

- Изкуството е единствената човешка дейност, където може да се продава боклук... не, нека не е боклук все пак, нека го наречем несъстоятелност.

- Това сериозно ли?

- Да! И то много! И то скъпо! Това е една от творческите енигми, която се институциализира повсеместно и масово. И с лекота се концептуализират очевидно несъстоятелни прояви.

- И въпреки това май човеците не можем без изкуство, дори оня дивак, надраскал бивол или дебела жена с тор от прилеп в пещерата, го е направил спонтанно - не за продан, а за гледане, за възхита! Гладът, еротичното ли са ни мотивите? Ето - при вас еротичното е повод за усмивка, но и за философско обобщение. В плен ли сме на еротичното, или само минаваме през него - като самолет през облак?

- Не само сме в плен на еротичното, ами едновременно сме и пленени, и пленяващи. Но що се отнася до изкуството - както не значи, че в една картина има хумор, защото е нарисуван Парцалев, така не значи, че има еротика там, където има голи тела. При мен е различно: ефектът на еротика идва от излъчването. А телата може и да са облечени.

- Кажете и за плаката... Има ли бъдеще? Електронният начин на обработка увеличава или ограничава възможностите на плакатиста?

- Разбира се, че има - и като рекламно-информационен, и като авторско творчество. Важно е, че вече се разбира, че плакатът може да бъде авторитетно графично изкуство, а не да е само обществен естетически фризьор! Моето определение за плакати, които гледаме у нас сега, е ПОСТпостер (авторски плакат на художници незанаятчии) и ПРОСТпостер (всичко, което е на рекламните колонки). От десетилетия вече в Художествената академия се стремим да завършват по-скоро автори, отколкото изпълнители, въпреки че по закона завършващите трябвало да имат "знания и умения". За дарба и талант не се говори. Преподавателите сме станали като досадни археолози - пребъркваме сложната студентска душевност, та да напипаме прашинка добре маскирана дарба. Електронната обработка е най-голямата революция в полиграфията. Що се отнася до възможностите - не се знае докъде може да се стигне. Видяхме как се неглижира от техниката иначе интересното изкуство на Вазарели. Вече и първолак може да направи Оп арт, като натисне едно бутонче. И това е нищо. По-страшното е, че никой не може да разубеди майка му, че е голям художник.