Да чете съм виждал комшията веднъж и оттогава ми е белегът на носа. Сега пак! Но мъже сме, седнах на масата в кухнята му.

- Що за четиво е това, комши? - попитах небрежно след встъпителното "Наздраве!".

Той отмести книгата, поприкривайки я зад панера с нарязан хляб, задъвка леко смутено, но и някак гордо кисело зелце с червен пиперец и оливийка. Търпеливо чаках - на мен търпението ми е дълбоко присъщо и ми иде отвътре, аз 10 ноември 45 години чаках, та комшията да изцеди мисъл ли няма. И дочаках:

- Това, комши, е една не съвсем правилна книга, но от друга страна, в нея гейове няма.

Схванах общия смисъл на казаното, потърсих конкретика:

- Истанбулския резил ли визираш? Той ли те тласна в тресавището на четенето?

Той се замисли. Това не е от най-приятните гледки, та отпочинах очите си върху ханша на комшийката, която пържеше нещо на печката.

- Резил? - проговори най-сетне той. - Събуждане, комши, за истината!

Командировах очите си обратно върху него:

- Аз обичам истината! Каква е тя този път?

Комшията се засуети, отпи големоформатен гълток, но наместо да замези както си е по закон Божи, разтвори оръфаната книга, добивайки вид на библейски пророк от панелен тип.

- Тук пише за трите К! - обяви и извика. - Пенчо, ела тука!

В кухнята се довлече нагъл пубертет, готов на всичко за 2 лева.

- Пенчо бре, чети!

Пубертетът потръпна и след кратък, но яростен пазарлък срещу 5 лева прочете:

- Kinder, Kuche, Kirche!

След което се оттегли да гледа голотии във "Фейсбук", а комшията донади по темата:

- Деца, кухня, църква!

Кимнах, пък за всеки случай оплакнах устата си с джанковица. И зададох основния философски въпрос от двете страни на Балкана:

- И какво?

Той зачеса четиняста гуша:

- Ти, комши, чел ли си Истанбулската конвенция?

- Чели сме каквото е трябвало навремето! - отговорих дипломатично.

- Аз съм и писал... - промълви той, но се сепна, добави. - Обаче срещу теб никога!

Отворихме нова страница благодарение на тройнопрепечения медиатор, пък комшията наля по чашите, мърморейки.

- Трети пол, не знам си какъв пол! - той остави шишето и се взря в мен решително. - Един пол има по тези земи, комши! Българския!

Кимнах приобщено, не разбирайки, той продължи разпалено:

- Трите К! Ама нашенските, това ни крепи! Кухня, комшия, кисело зеле!

Облада ме свръхмистично преклонение, измествайки досегашните изпълващи ме сложни и дори взаимноизключващи се чувства със скоростта на миризмата. Усещах, че имам и аз какво да издълбая върху скрижала на тази доктрина, и не го скрих:

- У нас има специфика! Четвъртото К!

Откъм печката чух ръмжене, което в Холивуд генерират със суперкомпютри от пето поколение, а у нас приемаме за даденост, та не му обърнах внимание, не млъкнах:

- Кой откъдето мине, комши! Близки и далечни! Наши и чужди! Сякаш са се сговорили! Как пък не се изтърка, как пък не се строши този голям и четвъртит...

Мернах приближаващия със субсветлинна скорост чук за пържоли, ала късно!...

В резюме: докато в "Пирогов" ми наместваха хрущяла на носа, изтръгнах от комшията обещание друг път да чете в клозета, насаме, както правят културните хора. Колкото до нов белег - да, остана ми.