|
25 Май 2003 23:25
« Le Mond diplomatique » mai 2003
Новият империализъм,
“ Това е голям ден за Ирак” заяви американският генерал Jay Garner пристигайки в бомбардиран и ограбен Багдат, както ако неговото августейшо появяване означаваше чудния край на хиляда и едно бедствия смазващи древна Месопотамия. Най- изумителното все пак не е неприличното обръщение, колкото примирителния и апатичен начин по който големите медии покриха настаняването на този, който трябва да се нарече ясно “проконсулът на Съединените Щати” Сякаш няма повече международно право. Сякаш ние сме върнати в епохата на пълномощниците. Сякаш накрая вече е нормално, че Вашингтон назначава един висш офицер
от американските въоръжени сили ( в пенсия) да управлява една суверенна държава.
Взето без даже да се консултират членовете фантоми на “коалицията”, това решение за назначаване на един висш офицер да ръководи една победена страна напомня гневно старите практики от времето на колониалните империи. Как да не мислим за Clive, управителят на Индия, за лорд Kitchener комендант на Южна Африка, или за Lyautey администратор на Мароко? Ще кажем, да вярвахме, че тези злоупотреби са осъдени за винаги от политичекия морал и от историята...
Казват ни, това няма никаква връзка, по- скоро това “преминаване” в Ирак трябва да се сравни с опита на генерал Douglas MacArthur в Япония през 1945 г. Не е ли обезпокояващо ? Трябваше ли да се направят атомни разрушения на градовете Хирошима и Нагазаки, буквално апокалиптични за да реши Америка да назначи един генерал за администратор на една победена противникова страна.? В една епоха, когато Организацията на Обединените нации още не съществуваше.
Но ООН съществува, поне теоретично. Завземането на Ирак от американските въоръжени сили ( с техните британски допълнения ) не идва в никакъв случай да завърши някаква трета или четвърта световна война, освен ако президентът Жорж Буш и неговия антураж не разглеждат атентатите на 11 септември 2001 като равнозначни на един световен конфликт.
Разбира се генерал Garner даде да се разбере , че тази окупация няма да бъде вечна :
“ Ние ще останем толкова време колкото е нужно “ и ние ще си заминем колкото е възможно по- скоро. Но....историята ни учи, че “ колкото трябва” ( за американците) може да продължи много. След като бяха завладяли Филипините и Порто Рико през 1898 г., под предтекста “ да освободят” тези територии и тяхното население от колониалното робство, Съединените Щати дойдоха много бързо да заместят бившите колониални сили. След като потиснаха националната съпротива, те не напускат Филипините до 1946 г., като все още продължават да се намесват в работите на новата държава и да подържат при всички избори кандидата по техния избор, като например Ferdinand Marcos, който остана в управлението от 1965 г. до 1986г. И те продължават да окупират Порто Рико. Даже 58 години след края на войната, присъствието на американците в Япония и Германия остава масово.
След пристигането на генерал Garner и неговият екип от 450 администратори в Багдат не можем да си попречим да мислим, че Съединените Щати в тази фаза на нов империализъм поемат на своя отговорност това което Rudyard Kipling нарече “ Товарът на белия човек”, или това което великите сили от 1918 г. окачествяват като “ свещенна мисия за цивилизоване” по отношение на народите неспособни “ да се ръководят те самите в невероятно трудните условия на модерния свят”
Новите империалисти от Съединените Щати подновяват римската догма за морално владичество, основана върху убеждението на свободната търговия, мондиализацията и разпространяването на западната цивилизация като единствено добри за всички, както военно така и чрез медиите и насочени към всички народи разглеждани повече или по- малко като по- нисши.
След свалянето на омразната диктатура, Вашингтон обеща да установи във Ирак една примерна демокрация, на която под импулсите на новата империя, излъчването ще въвлече падането на всички диктаторски режими в областта. В това число, твърди James Woolsey, бивш директор на CIA и близък на президента Буш, този на Саудитска Арабия и на Египет.
Mоже ли да се вярва на eдно такова обещание ? Очевидно НЕ. Господин Donald Rumsfeld, министър на отбраната побърза да уточни: “ Вашингтон ще откаже да признае един ислямски режим в Ирак, даже ако това е желанието на голямата част от иракците и даже ако това отразяваше резултата от избрите” Това е стар урок на историята : Империята налага своя закон на победените.
Има обаче и още един “ Този , който живее от Империята ще загине също от нея”.
IGNACIO RAMONET
|
