|
30 Март 2018 21:22
— Разбирате ли от психиатрия? — попита Трейси.
— От психиатрия — не — отвърна д-р Пингицър. — Хората разбирам малко. Но малко, съвсем мъничко. С всяка година и с всеки ден все по-малко. Защо ли? Хората са трудни. Хората са хора. Хората са радост, веселие, въображение, загадка. Аха. Хората са болка, хората са болест, хората са луди, хората са наранени, хората нараняват хора, убиват, самоубиват се. И къде е радостта, къде е веселието, къде е въображението, къде е загадката? Мразя психиатрията. Хората обичам аз. Ненормални хора, хубави хора, наранени хора, болни, съсипани хора, поотделно всеки човек — всички ги обичам. Обичам ги. И защо? Защо са отнели на хората радостта, веселието, въображението, загадката. За какво? Аха. За пари. — Той се усмихна. — Тъй мисля, че е. Заради парите. Те са любов, тези пари. Те са красота, тези пари. Те са радост, тези пари. А къде са парите? — Не знам. И никакво веселие повече. Само работата. Работа. Тигър. Тигър.
— Знаете ли това стихотворение? — попита Трейси.
— Има ли такова стихотворение? — попита д-р Пингицър.
— Разбира се.
— И какво е то? — попита докторът.
— Ето го — почна Трейси:
Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в черна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?
— Аха. Има ли още? — попита д-р Пингицър.
— Да, още малко, ако не съм го забравил — рече Трейси.
— Кажи го — настоя д-р Пингицър.
Где в далечни бездни, висини
пламъкът в зениците лети?
Чии криле потърсиха простори,
теб от огън кой посмя да стори?
— Виж ти! — рече д-р Пингицър. — Такова стихотворение не съм чувал от седемдесет и две години! Кой го е измислил?
— Уилям Блейк — отвърна Трейси.
— Браво на Уилям Блейк! — рече докторът. — Има ли още?
— Да, чакайте да си го спомня — рече Трейси. — А, да...
|
