Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Добро утро! Станаха ли дванайсет? А, добре, ето още две! Добро утро! Добро утро!

В тия дни е прието всичко да се прави по дванайсет пъти - или да се брои до дванайсет. Ние с Наско броим от снощи - пред трафопоста, на тревичката. Времето се случи хубаво, с краткотрайни превалявания главно над западните райони, ние сме в западен район, но нещо не усетихме преваляванията, какво ти усещане, някакви шишета се валят до нас, сигурно нямат още дванайсет, но се стараем. Не помня кой го беше рекъл, ама е бил адски прав - вече всичко човешко ни е чуждо.
А покрай нас минават и ни се хилят хлапетиите.
- Узряха - констатира Наско. - И влизат в живота!
- Те където отиват, ние оттам се връщаме - казвам гордо.
- Абсолютно - съгласява се Наско. - Те откъдето се връщат, ние вече сме били!
Нещо не ми се връзва в разсъжденията му, но не знам точно какво. Къде сме били? Някъде тук? Или другаде? И изобщо - били ли сме някъде?
- Наско - казвам. - Ние всъщност къде бяхме?
- Ние - казва важно Наско, - тоя живот, дето те сега ше почват да го живеят, го живяхме вече - това е мисълта ми, която не схващаш, защото ти е омекнала главата.
- Ами, омекнала е, щото аз отдавна съм узрял - казвам. - Толкова отдавна, че даже не си помня цвета на абитуриентския костюм.
- Пък аз помня всичко - заявява Наско. - Помня как влязох в живота през парадната врата - и като стана едно течение, тя взе че се захлопна и ми прискрипа пръстите. Трябва да се внимава, като се влиза в тоя живот. Един миг невнимание - цял живот смърт с кисело зеле... Мразя киселото зеле...
- Да вземем да им го кажем на дечурлигата - предлагам, без да влизам в гастрономични разпри. - Да предупредим младото поколение за опасностите, дебнещи в зелето и по пътя към върха! Ей, деца, я елате насам!
Дечурлигата са любопитен и доверчив народ - като ги викне някой, идват, за да видят какво иска идиотът от тях.
- Как е? - питат. - Май рано сте се напасли сред тревата!
Невъзпитано младо поколение! И необразовано - не знае, че когато човек рано е готов, това означава, че късно е почнал. Диалектика му се казва на това - ама те тоя урок го проспиват в училище.
- Тревата - казвам, - мили мои абитуриенти, е основа на фундамента на екзистенцията като такава. Вие тревата я възприемате само по един перверзен начин, изсушена, а друго си е да се изпружи човек насред свежата морава и да усети утринната роса да лази по панталоните му. Повиках ви, за да ви предупредя за опасностите, които ви дебнат оттук нататък, за подводните камъни по пътя към трафопоста, ако разбирате изобщо за какво ви говоря.
Не разбират. Хилят се насреща ми. Дотам я докарахме - никакво уважение към старото препатило поколение.
- Ние - обяснявам - влязохме в тоя живот, когато имаше само една телевизия, а Бил Гейтс ходеше на детска градина. Зукърбърг пък го нямаше никакъв въобще и изобщо. И въпреки това който не мина покрай нас, той не ни прекара - по единия или по другия начин. Защото бяхме научени да вярваме в доброто и човека, особено ако човекът има очила - тогава изглежда по-интелигентен, да не говорим за образован. Сега и ние имаме очила - ей ги, в джоба ми са, но това, мили деца, не значи, че сме поумнели, значи само, че диоптърът ни е различен от този, който имахме, когато бяхме като вас. Затова сега седим в тревата пред трафопоста, а онези, които имаха очила преди нас, седят другаде, съветват ви и ви дават посоката в живота. Посоката, мили деца, разбира се, е важно да е правилна, само че това, което мога да ви кажа от висотата на тоя трафопост, е, че тя по принцип е правилна само в началото, а после се оказва хептен генерално погрешна, освен за тия, които са ни я посочили и натирили да я следваме, разбира се...
Не разбират. Казват - чичка, що не идеш да се наспиш.
- А вие що не вървите да си броите до дванайсет - казвам обидено. - И си трошете главите в зададеното ви направление!
Те ще ми дават акъл! Аз цял живот проспах, те, вчерашни пикльовци, ще ми дават посока в живота!