03 Септември 2005 15:32
За пореден път виждам снимка около 6-ти, на която работници от Екоглобул мият с шампоан паметника. Затова предлагам нещо тазгодишно, което намерих за случая: . "През 1885-та година нашите деди извършиха един акт, с който не просто обединиха две земи, обитавани от българи. Те направиха нещо много по-значимо - съумяха до голяма степен да съединят в едно духовните, териториални и исторически граници на една нация, изпълнена както със спомени за минало величие, така и с мечти за бъдещ подем.
Днес, през 2005-та година, ние имаме не само правото да честваме делата на славните си предшественици, но и задължението да довършим започнатото, като продължим техните усилия и присъединим България към семейството на народите от Европейския съюз - съюз, където през 21-ви век е мястото на една модерна и развита балканска държава.
И въпросът е, готови ли сме за тези усилия?
Готови ли сме за саможертвите, които трябва да направим, за да постигнем този нов връх в българската история? Задавам си този въпрос като пловдивчанин, защото моите съграждани много добре са знаели народната приказка, в която за да се изкачиш на горната земя е трябвало да храниш орела със собствената си плът. Защото само девет години след бесилките в Пловдив, в името на един национален идеал, румелийци загърбиха спокойния си живот, описван от Симеон Радев така: “Наместо турския вилает.., образувала се бе една фактическа свободна държава с конституционен режим и с българска национална физиономия. Плодородието на почвата, естествената интелигентност на жителите, леките данъци предизвикваха един бърз подем на производството и на търговията. Органическият устав бе предвидял една отлична администрация, която се намираше в ръцете на образовани хора…. От страна на меншенствата - никакви сериозни трудности. ..колкото за намесата на султана, …тя се употребяваше безвредно за политическото развитие на страната. Всичко способствуваше за благоденствието на страната. Партийни ежби нямаше още. Политическият живот бе прост и идиличен. Пловдив господствуваше над провинцията ..”
И излизайки на 6-ти септември на площадите, вероятно мнозина са си мислили това, което Гаврил Кръстевич казва на глас, отивайки си от поста областен управител: “Ако е лошо за мен, да дава Бог, да е добро за България”.
Съзнаваме ли днес, на колко много от нас отново ще се наложи да правят този избор и колко много си приличат тези два исторически върха – Съединението и Присъединяването. Приличат си и като осъществени национални идеали и по жертвите, които плащат съвременниците им за сметка на добруването на следващите поколения.
Днес ние знаем, че Съединението не е било простото аритметично действие събиране. Събиране на земи и хора. Предстои ни да осъзнаем, че и Присъединяването не е простото действие изваждане. Изваждане на едни пари от едни европейски фондове и тяхното “успешно” усвояване.
Днес ние знаем, че Съединението не е било дело на външни сили и плод на европейски конгреси и съглашения. Предстои ни да разберем, че дървото на Присъединяването ни към Европейския съюз може и да се засади от политици и евроадминистратори, но ако не се полива с потта на всеки един от нас, ще остане безплодно.
И тъй като бъдещето е в нашите ръце, а миналото – в нашите сърца, позволете ми в заключение да Ви уверя, че град Пловдив много добре помни стореното от жителите му преди 120 години.
В нашата памет на еднакво висок пиедестал са поставени и буйната глава на Чардафон, и огнените слова на Захари, и знамето на Недялка Шилева, и достойнството на Кръстевич.
Ние ценим като излючително постижение способността на деятелите на Съединението да съчетават възторга от постигнатия национален идеал с етническата и верска толерантност към останалите и се опитваме да бъдем като тях.
На нас, пловдивчани, ни е лесно да помним и ценим, защото духът на Съединението е навсякъде около нас. Поклон пред 120-годишното българско общонародно дело – Съединението!"
|