Празникът на будителите даде възможност за нов писателски десант в медиите. Няма нищо по-логично от това - един миришещ на политически мухъл празник да бъде честван чрез експонирането на стари величия, които и до ден-днешен рециклират идеологии от XIX век. Празникът си остава все още неаргументирано реставриран, защото жизнеността му през 1920-30-е е била закономерна в епоха на масови леви движения и на повсеместно чувство за криза на европейския буржоазен парламентаризъм. Предложен от министър Омарчевски през 1922 г., празникът вирее като свръхдемократизиран есенен вариант на пролетния Празник на славянската писменост, но с два нови акцента - изграждането на нов култ около Възраждането (побратимяването на просветителите с революционерите като еднакво значими), и даването на възможност всяко селище да допълни списъка с имената на свои местни будители.

Писателите пък - разбира се, начело с Антон Дончев - като тръгват към темата, първо решават да споменат свещените скрижали Кутмичевица, свети Климент, че накрая и Христос. А тезите им са две. Първо, Будителите ни напомняли, че трябва да се обединим. Ето как този може би най-траен лозунг на поддръжниците на всеки Стар режим звучи изпод перото на Дончев, вероятно паче: "Те са се борили и са работели за България - не червена, не синя, нито жълта, просто за многоцветна, но единна България." И второ, нещо от типа - "Нека Духът не загине в тези комерсиални времена!". Онова, което обединява повечето изказвания, е трагичната интонация, почти искрената болка в гласа.

Въпросът е, че всяко публично изказване носи със себе си, често полускрито, предложение за промяна или консервация. А Празникът на Будителите е замислен като Братска могила от инженерите на културата от правителството на Стамболийски; възприет е и от деветоюнците, защото добре замъглява присъствието и в България на различни политически визии сред интелигенцията, и превръща миналото в блестяща хомогенна маса. През 1990-е съвсем резонно беше изваден от фризера точно от онези, които се представят за Пазители на скрижалите на великата българска култура. А това са всъщност онези, за които думата пазар е най-мръсната дума.

Важно е да се припомнят тези най-общи рамки на консервативното войнство, защото отношението между съвременните либерални демокрации и свободния пазар все още на мнозина изглежда недостатъчно задължително. И без смущения говорят за "държава на духа", като под това разбират връщане на тоталния контрол на държавата над сферата на културата и на словото.

Има и свръхерудирани защитници на тезата, че пазарът е също толкова малтретиращ, пресиращ културата, колкото и политическата диктатура. Тяхната позиция е защитавана с аргументи от типа "Сега четенето е в упадък в сравнение с десетилетията на социализма" и "Днес не се създава достатъчно значим културен продукт". Разбира се, понякога се усукват и мнения от типа "Децата убийци са плод на кризата на четенето". А че такава криза не се наблюдава статистически, това, тъй да се каже, не ни интересува.

В действителност пазарът не криви нищо, той е подчинен на вкусовете на потребителите. Има епохи, когато потребителите на книги са аристократи с частно образование и много свободно време. Има епохи, в които доминира буржоазията. Има и такива, когато книгите на практика се поръчват и купуват от държавата, а пласментът е зависим от поръчките за библиотеките към държавните предприятия.

Обърнати към спомена за последното описано време са и повечето, изказали тъгата си в Деня на будителите, 1 ноември. Те стигнаха до парадоксални изявления от типа "Интересът към сериозната книга е малък, съвременните автори са забравени." Като под сериозна книга разбират идеологическите си запъртъци, а под съвременни автори - някакви упражнения в плетение словес с вътък "13 века смяна от горди великани" и "Българинът се е появил на Балканите преди човека". В действителност съвременна българска култура и литература съществуват. Те си имат и своето нормално скромно място в един отдавна глобализиран свят (по мое мнение от Просвещението насам в идейно отношение и от Първата световна като реална политическа ситуация). Никой не им дава Нобел или медали за храброст, но културата не е в медалите. И за да не съм голословен, ще спомена само, че за разлика от времето, когато българските писатели (Димитър Методиев, но и Блага Димитрова и Йордан Радичков) издаваха в чужбина само след щедро спонсорство на държавата (и бяха издавани от хора като злополучния оръжеен и нефтен далавераджия Максуел) или според СИВ-овските трампи, - сега съвременни писатели като Георги Господинов, Алек Попов, Христо Запрянов, Здравка Евтимова изглеждат интересни в очите на частната издателска инициатива. Тази година техни книги излязоха на английски, френски, чешки и сръбски. Малки тиражи, но реален интерес - такъв, какъвто заслужават. Без политически чадъри.