:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,815,705
Активни 128
Страници 5,438
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Светослав Овчаров снима една любов на Хемингуей в България

Като народ приличаме на куче, което си гони опашката, казва режисьорът, който след Фердинанд и Стамболов се захвана да прави филм и за световноизвестния писател
Снимка: Николай Дончев
Светослав Овчаров
---------

Светослав Овчаров е роден през 1957 г. в гр. Провадия. Завършва филмова и телевизионна режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през1982 г. Доцент в НАТФИЗ от 1997г. В творческата си биография като режисьор и сценарист има над 25 филми, сред които игралните "Юдино желязо" и "Лист отбрулен" и документалните "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" и "Фердинанд Български". Най-новият му проект е игралният филм "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", който спечели наградата на Балканския филмов фонд за сценарий в Солун през 2004 г.

-----------



- Имате ли вече яснота за актьора, на когото ще поверите ролята на Хемингуей в новия ви филм "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа"? Да уточним, че действието на филма се развива на неназована жп гара в България през 1922 г. Младият военен кореспондент Хемингуей пресича нашата страна с влака на връщане от театъра на бойните действия между Гърция и Турция.

- Екипът ни разполага с кастинг-режисьор в Съединените щати. Следващия месец аз ще отида в Ню Йорк да направя кастинга за ролята. Между другото, и някои от големите звезди проявяват интерес към сценария. Но всичко опира до пари. Не е едно и също дали ще снимам един 23-годишен младеж, който току-що излиза от колежа и има една или две роли в киното, или ще снимам звезда. Както ми каза кастинг-режисьорът, ако звездата много хареса сценария, и за 3 милиона ще дойде. Което звучеше като - "без пари ще дойде". Но като знам, че това е половината бюджет на българското кино, се отнасям с достатъчно себеирония към тази възможност.

- А как стои въпросът за българската актриса?

- Актьори в България ще започна да търся, след като се изясни кой е американският актьор.

- Надявате ли се, че името Хемингуей ще привлече българската публика и ще напълни киносалоните?

- Надявам се, че този филм наистина ще събере своята публика. Дали в България или по света - това не знам. Защото в България има катастрофално отсъствие на естетическо любопитство. Наистина през последните години има опит за връщане на публиката в салоните, включително и за българските филми. Очевидно всички са виновни за трагичното състояние - и автори, и публика, и медии, които успяха да създадат общото впечатление, че родно кино няма. Което не е вярно. То наистина бе почти удушено, но някакси все успяваше да поеме въздух. Особено в документалното кино през последните 15 години се направиха редица филми на европейско равнище. Едва ли причината е само в цената на билетите и в обедняването на хората, защото в същото време кръчмите са пълни. Наистина, кината изчезнаха. От хилядите кина, които имаше в страната, постепенно останаха стотици, след това десетки, а сега могат да се преброят на пръстите на двете ръце.

Ще разкажа една случка. Имам къща в село до Троян, малко село с читалище, което разполага с киномашини, които не са работили 15 години. Преди една година някаква евангелистка организация дойде, ремонтира машините и прожектира в селото филма "Исус". Цялото село се изсипа в киносалона, включително и турците от селото, които, както може да се предположи, нямат религиозни съображения, за да влязат в салона на тази прожекция. Всички възприеха този филм като някакво събитие - но не заради сюжета му, а заради това, че киното работи. Дали трябва да разчитаме на някакво чудо, дали Исус трябва да слезе да пусне кината - не знам.

- Продължавате ли да стоите зад патоса на филма си "Фердинанд Български"?

- Доколкото този филм е трагедия по своята структура и по внушението си - нищо не се е променило, аз не съм станал национален оптимист. Напротив, смятам, че ние сме така социално и времеви детерминирани като народ, че приличаме на куче, което си гони опашката.

Правих този филм 4 години, което е твърде голяма жертва. От друга страна, Фердинанд е живял 87 години. Архивът му е пръснат в Европа и в целия свят. Аз се чувствах задължен да обиколя всички тези архиви, да пипна листовете, които са минали през неговите ръце, да усетя по някакъв начин неговата психика. Основната теза на филма е, че в личността му трагично съжителстват неговият космополитизъм с националните комплекси на българите. През 31-годишното му управление постепенно неговата мегаломания се прехвърля върху българския народ и обратно - националните комплекси на българите се прехвърлят върху него. По този начин знаменитата трезвост на българите, която толкова години ги е опазвала от екстремни постъпки, отстъпва на заден план. От друга страна, погледът отвисоко на космополита, който би могъл да оглежда в контекста на световните събития една национална история, на свой ред се замъглява у Фердинанд. Настъпва фатално смесване на национални комплекси и мегаломански идеи, от което в края на краищата България загубва всичко. А Фердинанд загубва престола си. Което, разбира се, той възприема много повече като лична трагедия, отколкото като трагедия на една нация.

- Доколко познанията ви за онова време обясняват това, което се случи с пристигането и управлението на Симеон II?

- Намирам управлението на Симеон II за съвсем логичен отрязък в българската история. Защото хората се опитаха да търсят в него спасителя. Това е знаменитият ни комплекс да търсим разрешаване на проблемите си отвън. Да повикаме някой Голям брат - без значение руснаци, германци, американци - който ще оправи работата. Аз мисля, че пристигането на Симеон II в България не бе стратегически, а тактически ход. Бе постигната някаква цел и оттук нататък не съм сигурен, че Симеон ще има политическо бъдеще за заемането на други важни постове в държавата.

- Беда ли бе управлението на Симеон II?

- Не бих употребил такава квалификация. Мисля, че това е нормалният път на един политически изключително незрял народ, какъвто е нашият, който излиза от ситуация на диктатура, преди която също е бил в диктатура - т.е. няма реален спомен за демокрацията и не знае какво да прави с нея. И се опитва да мине през различни агрегатни състояния - да пробва как е едното, как е другото, как е третото. Не знам дали само упрек трябва да има към всички ни, или и... абе има някакво любопитство в това, като любопитството на малките деца, които пипат печката и разбират, че тя е гореща. Да се надяваме, че горещата печка вече няма да се пипа.

- Какъв творчески мост съществува за вас между тези толкова различни образи - на Фердинанд и Хемингуей?

- Знам, че звучи като клише - но всички ние правим едно и също нещо цял живот. Филмът за Хемингуей е филм за сблъсък между две култури, за два начина на възприемане на света. В такъв смисъл това е същата тема, с която се занимава и филмът за Фердинанд.

- Ще търсите ли нови черти в образа на Хемингуей, или ще изберете удобната стара представа, която има за него публиката?

- Това е изключително сериозна дилема. Като се каже Хемингуей, хората си представят един възрастен подпухнал човек с бяла брада. Героят на нашия филм е на 23 години, той все още е неизвестен в средите на пишещите, не е написал и издал нищо, с изключение на няколко репортажа. Разбира се, това е въпрос на баланс - как публиката да опознае героя, как публиката да разбере, че това е човекът. Изгледал съм почти всички филми, в които той е герой, и виждам как моите колеги правят някакъв вид компромиси. Дори когато става дума за младия Хемингуей, те вкарват в неговите черти белези, които да го направят разпознаваем. А той в онази далечна 1922 г., когато минава през България, дори няма мустаци. Въпреки това на мен ми се струва, че всеки човек на млади години вече носи в себе си това, което след това ще разгърне в живота си. И въпреки че Хемингуей през 1922 г. е твърде млад, още тогава той носи в себе си цялата си амбициозност, всичките си страхове и комплекси, които, в края на краищата, го и погубват. Разбира се, носи и таланта си да вижда живота, да го възприема в дълбочина, да разбира хората. Изобщо, изключително трудно е, като се мисли за Хемингуей, да бъде отличена маската от същността. Защото той през целия си живот нещо играе. Той непрекъснато изгражда представата за себе си, изигравайки я, може би даже без да осъзнава винаги това. Но играейки мачо, или бикоборец, или пияница (в какъвто, впрочем, се превръща накрая), той губи контрол и тези неща впоследствие го унищожават. Има твърде много изследвания, които са написани за това къде свършва истината и къде започва измислицата в неговия живот. И отговорът е, че няма истина и няма лъжа. Че той, докато като писател е пишел своите произведения, по подобен начин е пишел и своята биография. Веднага се сещам за героинята от "Сбогом на оръжията", която има за прототип истинска медицинска сестра. Той се запознава с нея, когато е бил в болницата в Италия след раняването си през Първата световна война. Медицинската сестра цял живот отрича да е имала каквото и да е общо с него. А той не само че написва прекрасния роман "Сбогом на оръжията" за тази любовна история, но искрено вярва в силата на тази любовна връзка, страда, пише писма на момичето. Докато самата тя и на преклонна възраст продължава да твърди, че той "беше просто едно от момчетата, които лежаха в болницата". Къде е истината? Не знам. А и в края на краищата има ли значение къде е истината. Творческата му биография по такъв начин се е сляла с творчеството му, че няма никакво значение дали е истина или не. Цялата му същност на човек, който изгражда митове за себе си, непрекъснато се пропуква, като се задълбочи човек в някой от тях. На първа страница на "Таймс", ако не се лъжа, навремето е публикувана снимка на Хемингуей и на още един човек с огромна риба помежду им. Тази риба не е хваната от него, а от другия. Обаче Хемингуей никога не казва - не съм я хванал тази риба аз. Така че той е човек, който е имал усещането за себе си, че държи голямата риба в ръцете си през целия си живот. И вероятно много често поне я е докосвал.

Цитати

Българското кино наистина бе почти удушено, но някакси все успяваше да поеме въздух.

Изключително трудно е, като се мисли за Хемингуей, да бъде отличена маската от същността. Защото той през целия си живот нещо играе.
Снимка архив
Ърнест Хемингуей като кореспондент през 1922 г., , когато се развива действието на филма
12
5602
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
12
 Видими 
21 Януари 2006 08:42
Моля предварително за прошка ако съм го пропуснал!
Въпроса ми е:
Кои финансира този филм?
Ако го финансира нашта комунистическа държава то филма сигурно е боклук!
Не само филма е боклук но това е ограбване на българският народ за да се хрантутят шепа некадърници!
21 Януари 2006 11:09
темата е убиец. подсъзнателно търсим отговор на въпроса "защо не я описа Хемингуей?" (въпросната любов)
21 Януари 2006 14:47
Светльо що ти спряха "Парень влак" по каналът "уан" бе душо...беше "адски" Антиресно...
21 Януари 2006 15:58
А бе, FL, ти си много промит мозък. Каква е връзката между това кой финансира и какво е качеството на хората които правят филма? Ти гледал ли си нещо на този режисьор, че се изказваш така неподготвен? Или за теб върхът на режисьортството се изчерпва със Силвестър Сталоун?
21 Януари 2006 17:40
"Каква е връзката между това кой финансира и какво е качеството на хората които правят филма?"
Bulldog, много си наивен или си много комуняга!
21 Януари 2006 23:25
Много добър повод да кажа две приказки за изминалите събития от една друга “татковина” на Хемингуей – Океана:

Романтичният англичанин
/обича да спасява китове/, а българинът му гледа сеира

Това, със залутаното китче в Темза, може да се случи навсякъде по света. Дали обаче навсякъде по света ще откликнат на “повика” на природата по същия начин?
Къде ти?
Спасителната операция, продължила няколко денонощия и взела кулминация в събота срещу неделя струва на английския данъкоплатец няколко хиляди лири стерлинги...Колко? Можем само да се догаждаме...Само хонорара на водещия програмата “Би Би Си 24”, който не се отдели от стола в продължение на повече от седем часа, възлиза на не по-малко от 3 хиляди, ми довери мой английски съкафезник по гледане на телевизия.

Изводите си остават за нас. Колко ли години трябва да изминат, за да може един ден и България да си разреши организирането и изпълнението на подобна спасителна операция?
“Романтичната англичанка”...Някъде в началото на осемдесетте наблюдавах Гленда Джексън в някакви неорязани от нашенсаката цензура еротични сцени от едноименния филм.
През 2002 Гленда Джексън бе /все още/ член на английския парламент.
Романтичната англичанка се бе превърнала в жена-антисимвол на хормоно-заместителната терапия, сиреч – баба и, защитаваше правата на разни природозащитници и други ултра- анти-тони-блейъристи.
Сега леви и ултра леви враждуват като да е настанал потоп, а особено яви ли се някой лидер с по “леви” забежки , т.е. към същия пол. Тогва настава народно всевълнение и кандидатът се оттегля без време.
Каквото в Англия, такова и в България.
Разликата е, че в България левите си признават, че са “леви” едва когато се съблекат и под пъпа, а десните дотолкова са станали еднополюсни и еднополови, че картината съвсем заприличва на битката при Трафалгар..Е, на три хиляди мили разстояние няма капитан Нелсън, има обаче други капитани..
Едно време Бойко Борисов беше капитан от пожарната. Сега – спасява столицата от боклуци...Също като малкия кит, уплел се в храсталаците около Темза. Всичко хубаво, ама , взе, че се гътна горкото животинче. Природозащитниците обвиняват прилива за безвреме поминалото се китче. Е, слава Богу, в София барикадите от боклук няма да позволят и на най-придошлата река, да се стигне до гибел...Или бъркам?.
22 Януари 2006 12:03
Ефел,

мисля, че авторът беше спечелил финансиране от някакъв холандски фестивал на независимото кино.

А за теб няма да казвам какво мисля. Но те съветвам да отидеш и да се прегледаш, защото имаш много силно изразени симптоми.

22 Януари 2006 20:31
Много добър повод да кажа две приказки за изминалите събития от една друга “татковина” на Хемингуей – Океана:
Романтичният англичанин
/обича да спасява китове/, а българинът му гледа сеира
Това, със залутаното китче в Темза, може да се случи навсякъде по света. Дали обаче навсякъде по света ще откликнат на “повика” на природата по същия начин?
22 Януари 2006 22:12
За тези, които не са чували за Светослав Овчаров, и НАЙ_ВЕЧЕ за FL:
Намерете и гледайте филма "България - това съм аз!". Това за мен е един от най-добрите филми правени в България изобщо, не само след 10 ноември.
Компромисно, ако не можете да го намерите погледнете какво пише тук Особения урок на родовата памет, нищо, че рецензията е от годината на издаване на филма.


04 Февруари 2008 00:36
Нищо по-смислено не съм чела в последно време...

04 Февруари 2008 01:17
Имам предвид думите на Овчаров, разбира се, не коментарите. Може би "публиката" не е гледала филма му за Стамболов. Няколко години след филма, по съвем различна пътека, в градинката на Кристал цъфна едно отвратително нещо, сцепенета глава на Стамболов, скулптирана. След като с отвращение я подминавах, едва преди няколко дни ме запознаха с концепцията на Автора й. Той, Автора искал, разбирате ли, над сцепената глава на Стамболов да блещукат златните кубета на Руската църква! И го псстигнал! Едно Мерло, г-н Овчаров?

23 Февруари 2008 01:03
"...в България има катастрофално отсъствие на естетическо любопитство." Туше! Просто искам да добавя, че от от думите на г-н Овчаров човек неизбежно получава естетическа наслада. С огромно любопитство очаквам реализацията на проекта "Хемингуей". Много по-добре е той самият да прави кино от сценариите, които пише, отколкото някой друг да изръси на екрана една хубаво написана негова история в насипно-разпарчетосано-претруфено-без мяра-нещо си, както наскоро се случи с "Летете с Росинант". За голямо мое съжаление и хубавата история, и великолепната самоирония в нея, и каквато и да е естетика, барабар с Горан Брегович, отидоха на кино, когато гледах филма на кино...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД