"Управленията, които потискат свободата на словото,

защото истините, които те разпространяват, са им

непоносими, правят това като децата, които си

затварят очите, за да не бъдат видени."

Карл Бьорне

Допреди трийсетина години живеехме в страна, която имаше незавидния международен имидж на най-предан съюзник на Москва. Впрочем не на най-предан, а на най-лакейски. Става дума за различни морално-психологически категории - предаността изключва лакейщината. А всички източноевропейски държави и вождове, които декларираха вяра и преданост към Великия братски Съветски съюз, не вярваха в него - не му бяха и предани. Само наплашени бяха. Това пришпорено от страха неверие протичаше надолу по вертикала от номенклатурните върхове, та чак до редовите граждани. Георги Марков разказваше в "Задочни репортажи за задочна България", че в целия си така наситен и многолик живот не познава, не знае нито един искрено вярващ комунист. Не зная и аз - поне на родна земя. (Виж, сред западняците, които не познават комунизма от собствен опит, съм срещал и комунисти романтици.) Като Георги, в НР България и аз зная само безчет демонстрации на вяра и преданост - не и вяра и преданост. Надеждата, че гибелта на комунизма ще сложи край на тази гражданска мимикрия и ще поведе нацията ни по нов, достоен път,



проработи само донякъде



Става дума за обстоятелството, че като граждани на едно новодемократизирало се общество от десетина години ние, българите, имаме нерадостната участ да живеем не само в най-бедната, а и в най-несвободната европейска страна. Не ще и дума, че и като най-несвободна държава днес ние сме далеч по-свободни, отколкото като част от Съветската империя вчера, но за мен това е слаба утеха - утеха, която не теши, а безпокои. Безпокои с едно безпокойство, породено от една убийствена фактология. Според най-престижните международни класации, докато през 2006 г. страната ни е на 6-о място по свобода на информацията в света, през 2016 г. е вече на 113-о място, попадайки в групата на най-недемократичните, на най-ретроградните държавици на Азия и Африка.

Колкото и плачевно да е, това състояние на нещата си е наше собствено дело. Както си е наше дело и социалната мизерия, в която се давим, и духовната нищета, която бавно, но сигурно ни обезчовечава, и най-мръсният роден въздух, който ни трови ден след ден. Не го е довял космосът при нас, не са с космически произход и останалите бедствия. Цитираните статистически проучвания за родната медийна несвобода не анализират факторите, причинили деградацията - те само констатират и осветляват фактите. Генезисът на явлението ще се наложи да проследим ние. Да опитаме...

За целта ще тръгнем от обществената практика, която младата ни демокрация унаследи преди трийсетина години. Установената с деветосептемврийския преврат тотална, тоталитарна зависимост на всичките ни национални медии от комунистическия режим означаваше на практика тотална и тоталитарна несвобода на журналистите от всички средства за масова информация. Тези средства бяха изцяло впрегнати в служба на партийната идеологическа пропаганда. Не да оповестяват истината бе задача на медиите - задачата им бе да легитимират и популяризират една деспотична партийна политика, чийто авторитет ден след ден падаше неудържимо дори в собствените й очи. Докато в края на 80-те години от този разклатен авторитет нищичко не остана



освен разклатеността му,



и цялата система се срина неудържимо с всемогъщата и демонична Държавна сигурност барабар. Под върховенството на партийността в литературата, изкуството и журналистиката легитимирането и популяризирането на опетнената от безмерното идеологизирано насилие партийна политика най-често ставаше не посредством истината, а за сметка на истината - както за нас самите, така и за света. Този селективен подход към информацията, който можем да окачествим като издевателство над словото людско и словото Божие, ставаше чрез еднопартийната цензура.

Такава цензура днес, разбира се, няма, има обаче подобна цензура. Днес никой не арестува като някога, не пребива като някога по кварталните милиционерски участъци и не затваря в изтребителни наказателни лагери за това, че си слушал западни радиостанции или че си чел западни вестници. Не съм чувал и за санкционирани с наказателни присъди волнодумни журналисти. Чувал съм обаче за уволнявани журналисти. Това е малко по-различно, но не е много по-различно. Така че присъденото ни 113-о място в световната класация по свобода на медиите си има своето основание. То ни позори като държава - така, както държавата ни пък позори свободното и независимо слово. Ако на фона на ежедневното изобилие от медии, възгледи и тези някой родолюбец, а театрални родолюбци дал Бог на Балканите, реши, че световната статистика ни дискриминира като нация, че класацията на "Репортери без граници" незаслужено ни поставя редом със Замбия, Нигерия и Парагвай и след държави като Уганда, Габон, Кения и Бутан, ще го посъветвам да се взре по-внимателно в съдържанието на споменатите медии. Направи ли го с нужната честност, ще открие зад показното медийно изобилие едно убийствено еднообразие. Ще открие и една завоалирана, но несъмнено налична сервилност към властимащите - от една страна - и към най-крупните олигархични структури - от друга. Всъщност страната е една и съща - една-единствена страна е. И една-единствена сервилност - адресатът й е общ.



Политика и олигархия на родна земя са така неразривно свързани,



така симбиотично преплетени, че "Репортери без граници" вижда в тяхното единство корена на злото. Сега вече става ясно защо сред стотиците, за да не кажа хиляди, медийни трибуни изданията, които си позволяват критичен тон към правителството и олигарсите ни, се броят на пръсти. И защо в най-цивилизованите държави това съотношение е обратно. В страни като скандинавските, като Великобритания и Германия преобладават критичните коментари по адрес и на правителствените, и на икономическите структури - у нас преобладават хвалебствията; в белите страни медиите държат под око и министри, и олигарси - у нас министри и олигарси държат под око медиите.

Саморазправата на обединените ведно властови институции и олигархични кръгове със свободното слово преследва две цели: тактическа (краткосрочна) и стратегическа (дългосрочна). Тактическата цел е държавната номенклатура и олигархията да не позволят да бъде изваден на показ развратът, в който те тънат. И тази цел вече е постигната - политическата, държавната и олигархическата престъпност е неразобличена публично именно поради беззъбата ни журналистика. Стратегическата цел е да се държи електоратът в неведение, защото само неинформираните граждани могат да бъдат манипулирани - не и информираните. В постижимостта на тази дългосрочна цел на родна земя съмнение няма - тя предстои да бъде постигната. А тъй като без свобода на словото всички останали свободи се превръщат в пустословие, стане ли това веднъж, от днешната ни демокрация, която и в момента е до голяма степен фасадна, ще остане само фасадата.