10 Ноември 2003 06:42

Обикновено вида, лимита и други подробности около кредитната карта зависят от личния credit report на титуляра. Така банката добива сигурност, че въпросният титуляр редовно ще си плаща балансите по кредита.

Тук, обаче, виждаме какво? Златна кредитна карта се издава за журналистика. Сиреч, не е важно могат ли да си плащат каквото харчат по картата. Карти получават всички номинирани. Важното е да пишат правилно, санким има кой да плаща.

Свидетели сме на неповторим български принос в отстояването на свободното слово.

Черешката върху тортата е, че журналята намират за уместно и да се похвалят у газетата.

10 Ноември 2003 16:56

Ето този текст бе цензуриран от agent Smith, на име МММ Митов, във форума на литературния сайт Словото. Изглежда някои господа неправомерно са се разпознали в него, а пък автора сам бе заявил: ВСЯКАКВА ПРИЛИКА С РЕАЛНИ ЛИЦА Е СИЛНО НЕМОРАЛНА И ЗАТОВА НЕВЯРНА!



СЛУЧКА В ПАРКА

Данчу ЕВтимов и млада жена седят един срещу друг на две срещуположни пейки в парка. Гледат се продължително. Изведнъж жената става, приближава се към героя и казва: “Извинете, но мисля, че трябва да ви направя една чекия.” Героят: “И аз си помислих същото докато Ви гледах. Представях си как всеки момент ще дойдете и ще ме освободите от себе си.”
Тя “Не мога да си го обясня...дали пък не сте забелязали мургавият ми оттенък на кожата, и това, че влязох в храстите с един клиент? “
Той “ Нищо подобно! Такъв дискурс измества същността на дебата. Сядайте, сядайте!.”
Тя сяда и слага в скута си плик, в който има някакви книги.
Той “Видях ви, че четете нещо. Мога ли да погледна?”
Тя изважда книгите от плика и му ги показва.
Тя “Ще кандидатствам...такова де, за едни...медицински филми. “
Той разгръща последователно книгите и вижда как курове влизат в путки, в задници, в усти, в пъпове, в уши и т.н. Пенисът му се надървя, но в съзнанието му изникват изведнъж светлите образи на Жоро Господдинков, Боко Панчев и Пацата Дойнокривов, които му махат с назидателен пръст. Нашият човек затваря панически книгите (на живота).
Той: “Добра подготовка... А имате ли нещо напротив да...да...как да го кажа...да превърнете малката ми запетайка първо във въпросителна, а след това и във възклицателна?”
Тя: /с груб вулгарен глас/“Кво имаш предвид бе, брато? Няма да си играя на “тука има, тука нема” с тебе, тъй да знаеш!”
Той: /уплашено/ “ А не, не сте ме разбрали правилно! Имам си го, имам си го все още, слава богу!”
Данчу ЕВтимов заровичква в панталона си, търсейки шишарката, която, трябва да му признаем, все още наистина съществува.
Тя: /призивно/ “О, дай аз да ти помогна! Аз съм по-опитна в откриването на тия нежни, мънички нещица.”
Невръстната мургавелка, със сиво-бяло (лепкаво), вместо жълто по устата, вади кура му. ЕВтимов (тоя подчертан Понтийски джърк офф) се чувства все по-добре. Но изведнъж в съзнанието му изниква смразяваща мисъл. Той е чудовище. Той е жалък педофил, който търси по градинките да го излъскат момиченца от малцинствата.
Виновният: ”Недей, моля те!...Недей!...Не трябва, изобщо не трябва!...”
Но ЕВтимов бързо се предава в плен на животното в себе си:
Джобният Свидригайлов: “Оох...на батко, момиченцето!...Божичко, колко е хубаво!...А така, а така!...Давай, моето дете!”
ЕВтимов е на седмото небе. Грешка. Всъщност е все още само на шестото, трябва да признаем. Защото седмото тепърва му предстои. Седмото небе за ЕВтимов ще настъпи, когато мургавият сутеньор опредмети вземането си спрямо него с няколко директни заднодворни откоси. Така е, когато вместо пари в наличност, притежаваш скромно, но достойно място в литературата.