Заглавието е взето от песен на група "Аборт" (впрочем аз доста разбирам от музика).

Рядко си позволявам да пуша в автобусите. Трябва да съм или много пиян (ама наистина пиян), или да ми е прекипяло и притръпнало от всичко. Дотолкова, че да не се сещам за оная порода контрольори - бедни студенти от Спортната академия или пенсионирани мутри. Наблюдавал съм ги как се развиват още като учат в спортните училища - школи по бруталия и негодничество. Съвършено тъпи парчета без една свястна мисъл в главата. Във вид на контрольори са ми особено неприятни, защото понякога си общуваме.

Сега обаче си пуша в рейса и нехая. Пътувам към Владая, защото смятам да напусна града и страната. Моята Обетована земя е Словения. Имам няколко несполучливи опита да посетя концерти на "Laibach", аз открих тази група още през 80-те, едва ли не детска мечта са ми. Днес те продължават да свирят и да издават музикална продукция, изнасят концерти, участват в големи фестивали и въоръжават с нови чалъми групи като "Ramstein" и много други. Лайбах е австрийското наименование на Любляна; веднъж да стигна дотам, бързо ще ги намеря - в кои кръчми ходят и в кои свирят.

Но ето как реших да тръгна този път.

Минавах покрай кафето на "Визаж", докато разчистваха последиците от серенадата на младите влюбени бизнесмени. Правех се, че почиствам и аз, но само подритвах отломките от столове, маси и стъкла и протягах нос: да измародерствам нещо оцеляло от взрива. Мааму стара, да не казвам по-силна дума, барем една бутилчица да беше останала здрава. Що не ги правят огнеупорни и взривоустойчиви?! При тези космически цени на "марковия" алкохол производителят спокойно би могъл да бутилира в огнеупорни тела. Кой ли ме слуша мене? Нищо не оцелява при такъв взрив, ракията им е от кисело грозде, добре, че не ме пускат по такива заведения.

Изведнъж ми се допика страшно. Беше едно такова никакво време - уж тъмно, но пълно с народ, всеки тръгнал нанякъде. Харесах си един тъмен двор, промъкнах се тихо и припряно, но светна някаква лампа, ама силно светна, целия двор освети - все едно немски класик е на смъртен одър. Да не мислите, че са я сложили, за да не се спъват в тъмното? Нищо подобно! Лампата е сложена там, за да ме смути в срамните ми намерения: не пикай в двора ни, виждаме те!!!

Майната ви!!! Ще се изпикая в светлината на прожекторите! Аз съм властелинът на мастиления струйник; аз съм вашият другар, аз съм вашият кошмар!

След такъв криминален акт естествено трябваше да напусна страната, затова и сега съм в рейса и пуша нехайно на път за Владая, а след Владая - към Словения и "Laibach".

На последната спирка сме само аз и някаква трудова жена. Слизаме от една и съща врата, решавам да изкавалерствам и подавам ръка, но жената си вади ръката от джоба и слага два лева в моята.

- Благодаря, вечерял съм! - пускам тая опашата лъжа и хващам автобуса обратно за града: мляс.