ДВХИДБ "Геренка" Добър ден, уважаеми зрители! Вие отново сте с предаването “Репортерите”. В днешното издание ще бъдем заедно с вас в дома за възрастни хора, инвалиди и душевно болни “Геренка” в китното българско село Подуене. Ще ви срещнем с посетителите на това единствено по рода си в България лечебно заведение. Ще погледнем света отвътре. Той не е света на отритнатите, забравените, поруганите, каквито са всички останали подобни приюти в нашата родина. Благодарение на спонсорството на руския евреин г-н Чорни тук бе издигната една съвременна, ултрамодерна база, отговаряща и дори задминаваща всички изисквания на Европейския съюз. Тук намират подслон стотици българи от третата възраст, както и физически и умствено пострадали.
Най-напред нашите камери се насочват към отделението за възрастни хора. Както виждате, тук всичко е спокойно. Живописни пътеки се вият из обраслия в зеленина парк. Небосвода се отразява в множеството изкуствени водни басейни, птички чуруликат нейде из храсталаците. Възрастни хора се шлаят с ръце на гърба и усмивка на уста в дружелюбния топъл следобяд. Приближаваме двойка мъже, които спокойно разиграват поредната си партия табла.
-Добър ден, господа. Вие сте с предаването “Репортерите”. Моля, разкажете нещо повече за вашето ежедневие тук и това, което ви впечатлява.
-Добър ден. Аз съм Дани. Дани Боримироф. А това е Коцето. Коцето Фидолоф. Изфинете, че фъфля, ама старост- нерадост, знаете. Ми какфо да фи казем. Такъф старчески дом няма никъде по земята. Чуфстваме се прекрасно. Погледнете наоколо- красота! И персоналът тук е толкова мил, цовески. На мен най ми допада управителя Зузо. Благородна дуса. Някога сам се наема да ми смени памперсите, друг път ми слага ценето., трети път ме дързи, когато ходя по голяма нузда. Коце кази и ти нещо.
-А?
-Кази и ти нещо.
-Какво?
-Ще ни дават по телевизията.
-Еми аз какво да кажа. Посочете ми накъде да гледам, че нещо недовиждам. Много годинки ми се насъбраха. Къде са ми очилата? Момче, ти ли ги взе? А, ето ги. Ние с Данката сме германски пенсионери. Аз дълго време работих в Берлин. След като разбрах какво чудо е направено тука, реших да се върна в България при нашите си хора. И сега съм много доволен от това мое решение. Яденето- ядене, спането-спане. Кеф ти инвалидна количка, кеф ти бастун. Виждаш ли го оня побелял старец, ей там. Викат му Вьорнер. Навремето бил прославен дърводелец. Сега тук той ни прави бастуните. Златни ръце има…
Отдалечаваме се бавно от нашите събеседници и ги оставяме, потънали в собствените им мисли. Те поне имат една сбъдната мечта- да прекарат последните си дни в разкошна обстановка, обгърнати от грижите на добри хора. Продължаваме напред към отделението за инвалиди. И тук всичко блести. Чистотата се набива на очи отдалеч. Навсякъде зеленина, отнякъде се чува шуртяща вода. Почти не се забелязват болни, явно са се отдръпнали в почивка предвид следобедния час. Камерите ни все пак улавят един млад мъж.
-Здравейте. Как сте днес?
-Как съм ? Бил съм и по-добре. Отскоро съм тук. Пострадах тежко. Вижте ми краката. Вече свиквам. Тука е прекрасно. Има кой да се грижи за тебе, чувстваш се някак си разбран. Забравих да се представя. Йовов. Сега няма кой толкова да видите тук. Елате, ще ви заведа при лудите. Тия спирка нямат. Понякога е интересно да ги наблюдаваш.
Приближваме бавно. Камерата веднага фиксира една танцуваща дама, която си припява нещо тихо. Забелязваме дълги руси къдрици, много грим и шарена басмена рокля. Тук се включва нашият събеседник Йовов.
-Това е Топчо. Мисли си, че е кралица. Винаги носи женски дрехи. Вижте на какви високи токчета се е качил. Често се прегръща с оня синеокия младеж там- Диванков. Мисли го за принц. Младежът пък се е побъркал, когато някакъв негър се е изгаврил с него на два пъти. Тича като луд и непрекъснато крещи някакво име- Бокаса ли, Мукаси ли, не мож го разбра.
В това време към нас се втурва Топчо, яростно мята пиратака и извиква “Аз съм кралицата на бала”. Явно свикнал на гледката Йовов даже не отмества и поглед, а бавно изрича.
-Знаете ли кой е голямата атракция тук. Виждате ли оня, дето прави нещо като заден мост. Казва се Гондзо. По цял ден седи така. Мисли си, че е пейка. Ломоти, че това била голямата му мечта и гордо нарича себе си “скамейка”. Кара другите луди да сядат върху му. От това най-често се възползва Коловати, който си реди шишетата с вода (той си въобразява, че това е ракия) и спретва луда веселба. Страхотни кючеци върти….
Йовов продължава със сладкодумния си разказ, но нашето време, уважаеми зрители, изтича и затова се разделяме с вас до следващото ни издание. Вие бяхте заедно с “Репортерите” в Дома за възрастни хора, инвалиди и душевно болни- “Геренка”. Пожелаваме ви лека вечер!
