Те са две същества, които не престават да се усмихват - като две деца, на които току-що си дал "Киндерсюрпиз" и вътре са открили любимата си играчка.

Сравнението все пак е може би некоректно - те са отдавна пълнолетни и облечени с униформи (почти еднакви), служат под знамената на България и САЩ в Афганистан, където се срещнаха, влюбиха и решиха даже да свържат съдбите си завинаги.

Когато ги попитах дали биха се целунали пред обектива ми, младите с поетични имена - лейт. Пеньо Тодоранов и американката Dawn Pisarski (в превод Зора Писарски), впиха устни и дълго след като бях направила купища снимки, не ги откъснаха.

Нейната странна за САЩ фамилия уви не е българска - дядо й е дошъл от Полша. Той пък е търновец, единствено дете на заможно семейство, но решило да докаже себе си - не за пари - далеч отвъд пределите на родината. "Да служиш в мисия е съвсем друго ниво на офицерската професия", казва лейтенантът, командир на мото-пехотен взвод от поделение 52380 във Враца.

Зная, че интелигентният читател на в. "Сега" е готов да захвърли вестника, че му пробутва някаква сладникава история. Ама тя хич не е толкова сладникава.

На двамата всъщност мнозина не им вярват много-много, че наистина се обичат. Че са се обикнали за толкова кратко време на края на света - в случая полигона Пол-и-Чарки, на ръба на географията, край Хиндукуш, някъде в Кабул, Афганистан, където съдбата ги е запратила да обучават новосъздаващата се Афганистанска национална армия.

Тя е инженер, работила е за американска военна фирма в Абърдийн - не в UK, а в Мериленд, дето всъщност е предградие на Балтимор. Освен че е работила за фирма с контракт с Пентагона, няма друга връзка с военните. Но идвайки в Афганистан, се е наложило да навлече пустинната военна униформа - правила техни си, тази пък униформа родните корифеи в Генщаба са прекопирали почти едно към едно и когато из Кабул (а и из Кербала) се движат българи и американци, почти не можеш да ги различиш.

Той е симпатично момче - гледа я със светнали очи и така свободно общува с висши американски военни, че те вече са склонни да го наемат под знамената на звездите и райетата. Уникалното е, че Пеньо не е възпитаник на някоя от многобройните английски гимназии в родината - учил е езика само месеци в Националния военен университет "Васил Левски" във Велико Търново, а после се е самообучавал с филми, песни, книги и други подобни извънкласни занимания. Ползва още немски, испански, руски. В момента е в състояние да употребява на място всичките му американски военномедийни хахави съкращения (пред които съветските патки да пасат). Например APOD - Arial port of debarkation, т.е. мястото, където някой трябва да долети, или пък KiA - killed in action (убит по време на сражение), да не говорим за PоW - prisoner of war (военнопленник)... Наскоро преговаряше какви са частите на Бойната машина на пехотата на английски (БМП), за да служи за гид на американски тв екип.

Всъщност не всички американски военни му се радват. Преките началници на Доун известно време го гледаха твърде подозрително - какъв е този и за какво се бори? Откъде накъде ще се навърта край нашето момиче! Тоя е някакъв ловец на зелени карти и американски паспорти! Постепенно обаче взеха да го приемат.

Доун и Пеньо се срещат на полигона в Пол-и-Чарки. Там 18 български танкисти обучават батальон от новосформиращата се под егидата на САЩ Афганистанска национална армия да управляват и стрелят с БМП-1 и БМП-2 (антики от съветската окупация, които още са на въоръжение тук) - задача, заради чието много успешно изпълнение американското командване покани България да прати постоянни военни инструктори в АНА през идните години.

В началото двамата само си лафят от време на време, когато се срещат на полигона - нейната инженерна група и българските инструктори изпълняват различни задачи. От дума на дума обаче взаимната симпатия бързо прераства в нещо повече.

- Кой на кого предложи да се ожените? - питам.

- Аз веднъж го изрекох почти спонтанно, тя се смути, каза първо "може би", после вече сериозно взех да я питам, тя пет пъти ми отговори уклончиво "ОК", докато накрая чух "Yes!", разказва Пеньо.

Първите любовни трепети затрептяват още през февруари - нашите инструктори кацнаха в Кабул в края на януари. Кой обаче казва, че любовта от пръв поглед не е истинска?

Освен любовта пред двамата стои и въпросът за юридическата страна на нещата - за да сключат брак в Азия, двамата трябва да получат документи от американския и европейския континент, като май бюрокрацията отвъд океана е по-голяма (поне в този случай).

Командирът на Пеньо майор Николай Орадалиев неохотно признава, че хем е радостен за двамата, хем се притеснява някак си какво ще кажат началниците в София: "Той им е старши, трябва да се грижи за тях, пратили сме ги там работа да вършат, а пък някои се женят..." Самият Пеньо хич не е притеснен да разказва за любовта си. Той прелива от щастие и е готов да показва своето момиче на всички. След дълго умуване тя, US и BG командирите се съгласиха двамата да бъдат представени на външния министър Паси, посещаващ Кабул в рамките на обиколката си из Централна Азия като председател на ОССЕ. Нещо като символ на живия живот, извиращ от сухи словосъчетания като "евроатлантическа интеграция". Той им се отплати по пасиевски - след пожеланията за здраве, щастие, любов, деца и т. н. обеща, че ако ген. Никола Колев им прави проблеми, лично ще звънне на Колин Пауъл и ще оправи нещата.

По-късно командващият американските сили "Феникс", в които са родните инструктори, ген. Манчино, почти по момчешки побутна заобиколения от журналисти Тодоранов по гърба и с широка до ушите усмивка каза на шега: "Ааа, този ще го гоним."

Доун още не е казала на всичките си близки, но е убедена, че те ще са много щастливи за нея. Пеньо е разказал всичко на родителите си - твърди, че са приели решението му на зрял човек. Колегите му, нарекли го вече трайно "младоженеца", шушукат, че не били много склонни да пуснат единственото си дете зад океана. Ако още се колебаят, да знаят - тези двамата много си "приличат" и сигурно съдбата ги е събрала тук! Само дето как ще издържат половин година един без друг. Неговата мисия в Афганистан свършва през юли, нейната - през декември.

"Каква хубава история за вашата среща ще разказвате на децата си един ден!", възкликна американският военен аташе полк. Гай Уайт. По въпроса за децата Пеньо и Доун са постигнали консенсус - най-малко 2, но 4 май звучи по-добре. Може би затова дамата не е съгласна лейт. Тодоранов да продължи с военната си кариера в САЩ, въпреки че американците от "Феникс" му обясняват, че във форт "Бенинг" може да се пласира. Засега са постигнали консенсус, че той може да учи в полицейска академия, а пък после евентуално да кандидатства за специалните сили към полицията.

- А защо да не те направим българка и да дойдеш при нас? - питам Доун. Пък тя съвсем политически коректно ми отвръща, че сигурно ще си имат къщи и в двете държави. И се засмива, че засега българският й май включва само немного прилични думи.