Всички около нея го правеха. И тя реши да постъпи като тях. Избра си псевдоним, който включваше три букви от името й, и се почувства достатъчно почтена. За годините се замисли. Смъкна десет от тях и се впусна. Компютърът насреща й намигна и като че ли й каза: "Давай смело. Нито си първата, нито последната." Тя изписа бързо данните си и започна: "Търся постоянно партньорство с мъж между 45 и 55 години с интереси в литературата, музиката и секса". Последната дума я шокира, бе се измъкнала неконтролируемо от подсъзнанието й, та нали с мъжа й повече от пет години не бяха правили секс. Поколеба се дали да я изтрие и го направи. Вместо секс добави "изкуството". То и сексът си беше изкуство, помисли си и се засмя. Не бе нужно нищо повече. Пусна съобщението си и зачака с нетърпение отговорите, които щеше да получи.

За първи път спа дълбоко в своята стая, разделена от мъжа си не само от двете врати и хола между тях, а като че ли на светлинни години от него. Бяха се отчуждили толкова, че почти не водеха и нормалните семейни разговори, свързани с храната, разходите около жилището, работата на единия, работата на другия. Вече не разчиташе на любов, вече разчиташе на приятелството на човек, на когото ще може да разказва всичко, а и той също. Сега вече този човек щеше да се появи.

На сутринта отвори файла и бе поразена от огромния куп писма, които я чакаха.

"Аз съм мъжът, когото търсите. Музиката ме праща в небесата, литературата ме потапя дълбоко в живота, картините ме удрят в самото сърце." Мина на второто писмо, на третото, на четвъртото. Не ги отдели, а ги изтриваше едно след друго. Едва десетото задържа вниманието й. "Разбирам, че сте толкова самотна, колкото и аз. Не пишете свободна ли сте или не и не зная това има ли значение при едно виртуално приятелство, което мога да ви предложа. Аз съм женен, но почти не контактувам с жена си. Повече от разведени сме. Не ни свързват деца, нито общи интереси. Тя се вълнува единствено от кариерата си и от парите, които печеля. Ако пожелаете, пишете ми. Ще бъда щастлив да общуваме на това ниво. Почувствах ви невероятно близка." Тя не продължи нататък. Поне не веднага. Написаното я бе заинтригувало. Искреността на мъжа, собствената й неискреност. Трябваше ли да му пише, че все още е омъжена? Изправи се, наля си малко водка с кола, пресуши я, явно се бе развълнувала.

Водката стопли изстиналото й сърце. Тя седна отново пред компютъра и продължи, но запази писмото. Щеше да му отговори, но не преди да е прочела и следващите.

"Аз съм на 45 и напълно отговарям на изискванията ви. Пращам си и снимката и преди да се срещнем, искам да видя и вашата. Очаквам решението ви!"

От екрана я погледна нахакан мъжкар, който не търпеше откази. Изтри писмото. Прекалено бързаше, едва ли би могъл да й предложи топлината, от която се нуждаеше. Можеше ли да продължи? Можеше. Сблъска се с още няколко нахакани предложения, които побърза да изтрие. От всичките писма бе отделила само три. Трябваше да им отговори. На първия написа: "Трогната съм от искреността ви. Вашата анонимност не се нуждае от лъжите, които обикновено валят в интернет като снежинки. За да разкрия душата си пред вас ми е нужно време. Дотогава предпочитам да не съм толкова конкретна, а да се оставим на споделяното ни приятелство, на което искрено се радвам." И на втория написа: "Разбирам, че имаме много общи интереси, които биха могли да ни свържат. Нека се оставим на потока на времето, то ще изясни накъде ще продължим." А на третия съвсем кратичко: "Пишете ми. Струва ми се, че имаме какво да споделяме двамата." Отиде на работа, окрилена от надежди. Докато писа материалите си, за да ги предостави на главния, бръкна отново в интернет и видя, че първият й бе отговорил. В писмото му имаше толкова топлина и толкова тъжна самотност, че краката й се разтрепераха. Щеше да му отговори веднага. Още при първа възможност. Но главният я повика, новините, които трябваше да отрази, я засипаха и едва късно вечерта седна в дома си пред компютъра, докато мъжът й гледаше някакво спортно предаване по телевизията, за да му отговори: "Вашите писма все повече ме трогват. От тях лъха тъга и самотност. Дано успея да ви дам мъничко светлина и надежда. Исках да ви отговоря веднага, но бях затрупана с работа. Работя в редакция. Срещам се със страшно много хора, но вие се различавате от тях. С изключителната ви чувствителност. Мисля, че се нуждая от нея. Мисля, че мога да й отговоря. Пишете ми, писмата ви са празник за мен..." И за мен, бе долетял светкавичният му отговор.

Мина повече от седмица. Те си разменяха на ден поне по едно писмо. Все още не бе научила кой знае колко за него, но го чувстваше близък, като че ли се познаваха от много, много години. Нито той, нито тя споменаваха в написаното за срещи. Тя вече се бе видяла с трима от кандидатите и с нито един от тях не бе пожелала да повтори, макар че те продължаваха да пишат и да настояват. И тримата донякъде отговаряха на нейните изисквания. Бяха с добри професии, с интереси и към музиката, и към литературата, добре възпитани, кавалери, с приятна външност. По инерция продължаваше да отговаря на новите писма, защото някъде от тях можеше да изскочи чудото - мъжът, когото искаше. Страхуваше се да мисли само за самотника. Той неудържимо я привличаше, но все още не бе готова да се срещне с него. А и той не бързаше. Споделяха за прочетени книги, за гледани постановки, за изслушани концерти, за приятели, които ги бяха разочаровали. Световете им се припокриваха толкова много, че я хващаше страх. Истина ли беше, съществуваше ли този човек или бе плод на собственото й въображение? Да не би да четеше мислите и желанията й? Да не би да бе екстрасенс или ясновидец? Запита го за професията му, той веднага й отвърна: "Колега, но като зная какво мислим за колегите си, не бързах да го споделя преди да сме се поопознали. Ще продължите ли да ми пишете?" Разбира се, отвърна си веднага тя и отново си наля водка с кола, за да влезе с нея в хола и да види гърба на мъжа си пред екрана на телевизора. Какво гледаше този път? Някакъв филм? Невероятно! Филмът я заинтригува, тя придърпа фотьойла си по-близо и се загледа. Сепна я гласът му, стори й се странно променен:

- Не помня вече откога не си сядала до мен да гледаме заедно някой филм. Не би ли искала да поговорим?

- Нима още има какво да си кажем?

- Може би... - отвърна той, изправи се и потъна в стаята си.

Тя догледа филма с интерес. След това бавно изключи телевизора, за да се скрие в хралупата си и да светне екрана на компютъра. Имаше ново писмо от самотника. Въпреки че днес вече му бе отговорила на предишното. "Днес се случи нещо странно, което искам да споделя с теб..." Тя се надвеси заинтригувана, за да прочете невярваща случилото се в дома й, в хола й оттатък през една стена, само преди час, час и нещо... Със собствения й мъж! Господи! Той ли беше самотникът, който редовно я засипваше с внимание и очаквания за бъдешето им? Отскочи от стола, без да изключва компютъра, до такава степен бе поразена. Препрочиташе редовете отново и отново. Това беше той! Затова ли го бе чувствала толкова близък и световете им така се препокриваха? Но той също като нея си бе измислил никнейм, търсещ топлота и съчувствие.

Какво можеше да направи сега? Да му се открие? Или...? Да му пише и да го посъветва да поговори с жена си, която навярно обича. Както и тя го обича? Седна пред компютъра, за да му отговори. Написа точно това - как хората могат да живеят един до друг и да се чувстват на милион години разстояние. А всъщност е нужно само да протегнеш ръка и да погалиш... Сега тя ще го направи - нека го направи и той. И дано никога вече да не му се наложи да се нарича с никнейм. С бога, написа му накрая, вместо сбогом... Изключи компютъра, след като изпрати писмото, и вместо да се вмъкне в самотните си завивки, както бе правила вече години, пресече хола, опипом намери в тъмното голямото брачно легло, внимателно се сгуши в единия край, после приплъзна ръка към рамото му, усети го как се размърдва в съня си и протяга към нея ръце, привлича я към себе си и я заключва в топлата си прегръдка. Нещо замърморва насън, нейното име или може би онова другото, никнеймът, има ли значение, нали е тя, нали е той...