Френският благородник Алексис дьо Токвил бе първият, който в средата на XIX в. в своя труд "Демокрацията в Америка" въведе понятието за "американската изключителност" като отличителна черта на американското общество. От 50 години жителите на Съединените щати слушат отново и отново, писа Токвил, че са единственият религиозен, просветен и свободен народ на земята: "И те имат изключително високо мнение за самите себе си, което не е далеч от вярата, че са особен подвид на човешката раса."

Чувството, че представляват някакво изключително явление, обаче е донесено още от първите пилигрими в Новия свят и е присадено там. Никога то не е било изразено по-ясно, отколкото в прочутата проповед на Джон Уинтроп от каравелата "Арабела", когато тя приближила до бреговете на Масачузетс през 1630 г. "Образец за християнско милосърдие" нарече Уинтроп, станал по-късно първият губернатор на щата, проповедта си, с която той веднъж завинаги беляза новата нация.

Но още Уинтроп предупреди - нещо, което мнозина американци предпочитат да пренебрегнат - какво ще стане, в случай че този висок идеал бъде загърбен... "Ние сме като град на хълм. Очите на всички хора са обърнати към вас - проповядва пуританът, - така че ако излъжем очакванията на нашия Бог в делото, с което сме се захванали, и той оттегли подкрепящото си присъствие, то ние ще изчезнем от лицето на земята и ще се превърнем в посмешище за целия свят."

Нима робството, избиването на първите местни жители, ловът на вещици от сенатор Макарти или избиването на 500 виетнамци в Ми Лай през 1968 г. не промениха нищо в това чувство за образцовост? Нима то не е поне малко пострадало? Защо сега се стига до такъв дълбок прелом, до такова сриване от върха на идеализма?

Посочените възражения срещу американската изключителност все пак не отминаха без отзвук в Съединените щати и предизвикаха бурни реакции. Преодоляването на трагедията в Ми Лай например отне две десетилетия. Абу Гариб обаче представлява качествено ново ниво на злото. Средностатистическият американец е отвратен от чистия садизъм, с който военнослужещи от собствената му страна са измъчвали беззащитни пленници. Това е ниво на покварата, което може да бъде наречено по-скоро "европейско", типично за израждането на Стария континент, с което обаче бе приключено още преди 300 години.

Няма да се поколебаем да говорим за втори 11 септември. Докато терористичният удар от 2001 г. разби веднъж завинаги чувството на абсолютна физическа неуязвимост, картините от затвора "Абу Гариб" в Багдад бяха неговият еквивалент на морално равнище. Те показаха уязвимостта на идеала за хомо американикус като абсолютен пример за подражание.

Може би този срив на идеала трябваше да стане. Никоя нация не може да поддържа дълго време незасегната претенцията, че е изключително морално явление. Дали борбата срещу тероризма не спомогна за насърчаването на една погрешна форма на американска изключителност, според която войната срещу "терористите" освобождава американците от правилата на цивилизацията?

(Из статията "Заради мъченията в "Абу Гариб" американците загубиха вярата си в своята морална непогрешимост", от Томас Килингер, в. "Ди Велт")