Тази зима "Изгубени в превода" предизвика у отвъдокеанските критици същия тип възторг, с който неизбежно го посреща и публиката навсякъде, където се прожектира - не онзи шумен и ококорен телешки възторг, с който си излизаме от сполучливите блокбъстъри, а тихата и умислена възхита, която те кара да стъпваш двайсет сантиметра над тротоарните плочки, малко като влюбване.

"Изгубени в превода" едва ли ще бъде наричан масово "шедьовър", но вторият филм на София Копола е в най-добрите традиции на независимото кино. Дъщерята на един от най-големите режисьори на XX век, размазана от критиците за актьорското си изпълнение в бащиния "Кръстникът", беше похвалена за първия си филм зад камерата (непоказвания у нас "Virgin Suicides"). Вторият обаче й спечели не само "Оскар" за оригинален сценарий, а и репутацията на един от най-впечатляващите младите режисьори в наши дни. (Друг от тях е доскорошният й съпруг Спайк Джоунзи, а пък напоследък София си е близка с Тарантино.)

"Изгубени в превода" разказва история, която не би могла да се случи преди 50 години - отчуждението не е същото, а и неоновите реклами в Токио едва ли са били толкова натрапчиви.

54-годишният Бил Мъри - за когото Копола е написала сценария - е застаряващ актьор, който снима в Япония халтураджийски реклами. Героят му е женен е от 25 години. Героинята на Скарлет Джоансън, която критиката побърза да нарече новата Мерилин Монро, е омъжена от две. Но вече е в криза на брака и идентичността. Връзката между двамата обитатели на луксозен токийски хотел тече платонично, почти без физически допир, в рамките на една седмица. "Нека никога повече не се връщаме тук, защото никога няма да се забавляваме така", казва Скарлет в един от гениалните пристъпи на мъдрост от София Копола. Лирическото им отклонение от правия път е озвучено с фантастичен космополитен саундтрак с участието на "Дет ин Вегас", Нино Рота, "Кемикъл Брадърс" и Криси Хайнд, черешката върху тортата в който е "Alone in Kyoto" на французите "Еър".

И макар че Мъри обра основните овации - и номинацията за "Оскар" - за изпълнението си в "Изгубени в превода" (твърди се, че е импровизирал над 50% от репликите си), чудото в този филм е 18-годишната Джоансън. С вече солиден трудов стаж зад гърба си - "Повелителят на конете"... - тя неизбежно е едно от най-горещите нови имена на Холивуд. Освен това е безумно талантлива.

"Изгубени в превода" е в най-прекия смисъл романтичен филм. Топъл, лиричен, затрогващ, леко налудничав, понякога смешен, по-често тъжен, горчиво-сладък като черен шоколад, крехък като цвете, лишен от всякаква показност и съвършено безнадежден - всичките тези триумфални фанфари, статуетки и прехласнати журита са твърде странна награда за филм като него.