Тази история се е случвала и продължава да се случва на много невръстни и неинформирани момичета от България - но също и от Русия, и от всички други страни на източния блок.

В този смисъл филмът на Лукас Мудисон (швед) би могъл да бъде заснет във всяка от тези страни и да бъде също и документален, а не художествен.

"Лиля завинаги" обаче не е брутално, нито скучно документален; нито пък се е плъзнал по фалшиво сантименталната лайсна; многобройните му награди и фестивални селекции са добър (но не и единствен) критерий за това как ще ви стисне за гърлото и ще искате светът да е по-добро място, ама той не е. Самият Мудисон подхожда християнски: "Замислих го като филм за Божията доброта, но реалността се намеси отрезвяващо и той се превърна в нещо друго." Всъщност реалността пребива до смърт героите на този филм дори когато режисьорът им пришие ангелски крилца.

15-годишната Оксана Акиншина (позната от "Сестри" на Сергей Бодров) е смайващо убедителна в ролята на тийнейджърката Лиля, мизеруваща в неназован град в бившия Съветски съюз. Майка й я зарязва, за да отлети към мечтания живот и любовник в Америка. Лиля на свой ред също мечтае да избяга - но за нея уви финалът не е хепи.

13-годишният дебютант Артьом Богучарски прави също толкова изключителна роля като нейния единствен приятел Володя - той пък редовно е изритван от къщи, а накрая изоставен от самата Лиля по аналогичен начин. Макар и изключително мрачен, депресиращ и повдигащ завесата над реални проблеми филм - определено неподходящ за лежерна лятна прожекция с гаджето, - "Лиля завинаги" по някакъв забележителен начин успява да грабне зрителя и да го задържи на ръба на стола от първата до последната минута.

Но то, киното, не е само романтични комедии. Нито пък проститутките свършват като Джулия Робъртс в "Хубава жена"...