Боже господи... Момичето беше част от пейзажа, както и той, както разпадащата се вече, проскърцваща непрекъснато прашна кола. Влезе в колата, запали цигара, успокои дишането си. За нищо не съжаляваше. В огледалото се мярнаха за последен път тези ослепителни в залеза и праха бедра.
Колата, разбира се, не запали. Изтика я до нанадолнището. Клаксоните свиреха край него, от картера й течеше масло, като че ли не тикаше лека кола, а цистерна... Все пак се добра до вкъщи. И там, на тротоара пред прозореца му, до олющената фасада, колата се разпадна... Заряза я и влезе право в банята, за да измие ръцете си. Завъртя крана, но не потече вода, а засъска пяна и горещ въздух. От сифона започнаха да преливат всички мръсотии, потъвали там с месеци и години. Трохи, прерязани стъбълца магданоз... Затвори изплашен крана, но разпенената мазнина продължаваше да пълни мивката. Смесваше се с мириса на паста за зъби, на шампоани, на веро, на прах за пране... Плю ядно, изпсува, съблече се търпеливо, внимателно, едва докосвайки дрехите си с крайчеца на черните си омаслени пръсти... Душът засъска и засвистя като чешмата, започна да бълва пяна, сапунена вода, пара. Едва сега го обзе страх. Мивката вече преливаше. По мозайката се стичаха нишки памук, пяна, розова ивица от капчица кръв, отронила се преди години от нечие разранено лице или длан, която сега оцветяваше в розово мръсната пяна. Задушаваше се, но не от парата, горещите струи и избликващата мръсотия отвсякъде, а от безсилие и страх, че не може да спре всичко това... Изведнъж токът спря. За миг почувства спокойствие, дори сигурност. Като че ли в дъното на мозъка му отекваха капките от преливащите отвсякъде казанчета, вани, мивки, душове, кранове... Запали цигара. Отвори си бира. Чу се шептящ шум. Напълни догоре чашата си. Побърза да я изпие, защото шишето преливаше. Не успя. Помисли, че е много силно газирана. Наливаше чаша след чаша, но бирата не свършваше. Беше изумен от вълшебната бутилка, но не можеше да спре да пие, защото бирата се изливаше и течеше, на пода се образуваха локвички. Колкото и да му беше мъчно, захвърли бутилката с яд през прозореца на паркинга. Течността се плискаше по пода вкъщи, заливаше боядисаните с блажна боя стени. Запретна крачолите си, прегази морето от бира, вода и пяна, наля няколко капки на дъното на тигана и с още по-неописуемо удивление осъзна, че преди да е сипал каквото и да е друго на дъното, само от топлината, тежкия въздух, парата наоколо, тиганът се пълни, прелива. А токът не беше дошъл още. Течеше вода, мазнина, разтворен в нея пипер, домати и салца, късчета месо се покатерваха и се претъркулваха през стените на препълващия се постепенно съд. Нареди всички тенджери, по-големи съдове, които му бяха под ръка, сложи една емайлирана, бяла, мъничка тенджера и една много по-голяма - като казан. Когато отхлупи похлупаците им, с ужас видя, че вече са пълни, преливат. Като че ли всичко, което са готвили, яли пред тези години вкъщи се връщаше, извираше, носеше стародавни ухания и миризми, мириса на подправки, забравени отпреди години... Започна трескаво, бързо да вади чинии, сервизи, порцеланови тенджери, да ги подрежда по масите, на дивана, по етажерките с книги. Тенджерите преливаха и течаха, носеше се уханния мирис на дафинов лист, чер пипер, кимион, таруз, плуваха късове месо, резенчета картофи... Той тичаше през помията, водата и пяната със запретнати нависоко крачоли, гол до кръста и пресипваше с емайлираното черпаче по всички стаи. Течеше пот от него, изнемогваше, но от суетенето и тичането забрави страха. Ужаси се, когато видя, че от всички чинии, в които са се хранили досега, извира и се връща всичко, което е било сипвано в тях години наред. Само неупотребяваните, пазените, с неизтрит прах бяха безмълвни и което беше сипано в тях, не помръдваше... Изтощен до краен предел, седна на масата. Течеше пот от тялото, челото, косата му. Тресеше се от студ и от страх. Зъзнеше... Пресуши чашата с бира, вънка бутилката продължаваше да тече, цяло блато с бира имаше на асфалта...
Пое си дъх. Всичко течеше, преливаше, връщаше се обратно, заливаше жълтите дъски на пода, по стените се плискаше и пълзеше нагоре пяна, вода. Запретна още веднъж дваж крачолите на панталона си. В този миг се позвъни. Заблъска се по вратата. Отвори. Нямаше никой... Наистина бе паднала вечерта.
Блъсна вратата на спалнята, легна си с мокрите, мазни панталони, изпотен и треперещ, зави се набързо, с какво му попадна. Завивките бяха последното му убежище. Необяснимо откъде започнаха да изпълзяват голи, самотни, топли и прилепчиви женски тела. Някои бяха насядали по земята, други бяха в леглото, стаята се изпълни бавно с голи женски тела. Мълчаха, прикриваха с ръце голотата си, а всъщност така се разголваха още повече. И търсеха допира с късче от тялото му, надвесваха се над него, милваха го, а като че ли късаха късче по късче от него... Зави му се свят. Полудяваше. Скочи, разблъска голите женски тела. Затвори вратата. Потърси ключа, бравата се разпадна в ръцете му, по килима се посипаха болтчета, бронзови дръжки, талашит... Отвори хладилника, отчупи си лед и притисна няколко кубчета към челото си. Усети занемял как вратата проскърца, насилена отвътре и започнаха да пълзят, да прохождат по пода части от агнета и прасета, да се оформят и да оживяват части от техните вътрешности, заплуваха риби. Ръцете му бяха заети с разтапящия се лед, ритна вратата на хладилника с крак, тя притисна недонарязаните парчета вратна пържола, на която нарастваха и се оформяха вече мускулите и живи жили. Чу се квичене, писна като на Коледа от притиснатата с вратата вратна пържола...
Звънецът продължаваше да звъни, и блъскането по вратата продължаваше. После видя, че и врата вече няма. Пред прага растеше трева. И по цимента бе израсла трева, по мозайката... Пробиваше мокета, килимите, вече растеше трева и в джобовете на дрехите му, окачени на закачалката. Отиде отново до спалнята, отвори вратата със страх, опря челото си в нея, дълго мисли, преди да прекрачи прага. Беше порасла трева по леглото, на възглавницата, по чаршафите, по одеалата също растеше трева...
Разтвори вратата на гардероба. Една по една, бавно, внимателно, за да не се застъпят, се заизнизваха пред очите му дрехи, ръкави, палта, вратовръзки. Само бяха чакали да се появи някакво процепче, светлинка да прониже тъмното... Пристъпваха тихо, внимателно, едва-едва, като че ли се връщаха от небитието ризи, стари шлифери, рокли, палта. Един бастун тръгна като сляп, сам нанякъде в сумрака...
Свечеряваше се. Вънка щурците пееха, както ще пеят до края на този свят.
Иван Серафимов - визитка
Иван Серафимов е роден през 1944 г. в Габрово. Завършил е Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий". Работил е в културния отдел на в. "Труд" и в издателство "Народна младеж". Сега е редактор в сп. "Родна реч". Пише проза и поезия. По-известни негови книги са "Хокерно погребение", "Фантастика", "Страхът от пътешествия". За стихотворението си "Отвеждане на Патриарх Евтимий" получи наградата на фондация "Св. Евтимий Патриарх Търновский".















