Тези дни ми пратиха най-озадачаващата честитка за Нова година. Група апаши опитаха да свалят посред нощ новите гуми от старата ми Лада и да си осигурят пореден подарък от "денонощния магазин". По случайност някой ги подплашил, та нещастният автомобил оцеля с един неразвит болт на предните две джанти и с тъжното си усещане на бивша ценност, която не е била защитена от стопанина си.

Само часове по-късно прекарах чудесна Нова година в един хотел, който заради неотдавнашен мощен взрив бе първа новина на всички медии дни наред. Следи от взрива вече няма. А мениджърът на хотела бе зарязал плановете си да прекара празника със семейството си в чужбина, бе оставил болното си дете при родителите си, и организира стилен и приятен купон за гостите си (съвсем не малобройни). Та този човек обясняваше как просто трябва да се работи - за да си правим сами нещата, които искаме да бъдат. И да ги правим добре.

Пак в тези дни и часове се изреди сума ти народ да ни обяснява що е то граница на новото хилядолетие, какво е новият век, къде сме ние, къде отиваме, какво може би искаме. Един след друг се появяваха цар, президент, министър-председател и прочее



хора, които си мислят, че народът ги слуша.



В същото време народът, получил по бутилка шампанско на калпак за тържеството от собственика на едно друго заведение в центъра на София, мрачно пресмяташе колко ще го изръсят. Докато не му беше казано, че шампанското е аванта. И настана едно веселие...

После президентът прескочи оградата и се "сля с хората" за цели две минути, докато охраната му не успя да възстанови контрола и душевното си равновесие.

Чудя се, къде ли са били тогава онези, с гаечните ключове. Може би са се опитвали да благодарят на премиера за чаканото сваляне на визовата бариера. Или да се ръкуват с президента. Или просто да цапнат бутилка шампанско на аванта. Защото съм сигурен - ако в оня момент не са цапнали моите гуми, все са цапнали нечии други - и са си спретнали празник. За сметка на нечий друг.

Всъщност не ми дреме за парчето каучук, оформен като автомобилна гума. Но ми дреме за хората, които се опитват с труд да направят нещо в тази наша иначе много хубава държава. И които разбират, ден след ден, че са се разминали в ценностите си с хората наоколо си.

Точно около границата на хилядолетието хвърчаха купища изследвания за настроенията на българина и за очакванията му за бъдещето. Та в едно от тези изследвания стана ясно, че нашенецът не може да влезе в новия век без телевизор (валидно е за 81%). 68% не биха могли да живеят през третото хилядолетие без телефон. Автомобилът е най-важното за 42% от българите, а компютърът - за 18%. Има и още данни. Но изводът е жесток - българинът е отворен към постиженията на съвременността, но глобализацията и технологичното развитие са значими за много малка част. Нашенецът по-скоро



предпочита да съзерцава света край себе си.



И да се оплаква колко е недооценен и как не му дават достатъчно шансове.

Това издава опасност от криза при евентуалната бъдеща цивилизационна интеграция. Защото има разлика дали ще опиташ да изработиш необходимото ти, или ще пробваш да си го откраднеш с гаечния ключ. Дали ще използваш телевизора, за да гледаш чалга, докато се наливаш с домашна шльокавица, или ще възприемеш монитора на компютъра като средство за производство. Или като възможност за достъп до един друг свят, в който ще разчиташ на своите възможности, а не на способността си да обезвредиш автомобилна аларма.

Наскоро Европейската банка за възстановяване и развитие отчете в свое изследване, че България е на опашката по растеж на производителността на труда в сравнение с всички страни в преход. Това също е стряскаща тенденция. Защото, по силата на някакво политическо решение, може и да ни пуснат в Европа. Но икономически ще продължим да бъдем дълбока провинция. Това означава



неразвито и неконкурентно производство.



Означава технологична база не просто от миналия век, а дори от предхождащия го. Означава за единица продукт да изразходваме неимоверно повече труд и усилия, докато стане безсмислено изобщо да го произвеждаме.

И всичко ще продължи да бъде така, докато средният българин продължава да мисли, че някой извън него - държавата, работодателят, или дори съседът, му е длъжен за спокойното и безметежно живуркане. Докато не се научим да работим за себе си и за околните.

Така че е тъжно, но вероятно още дълго ще си говорим за истинската Европа. Дори формално да мислим, че сме влезли вътре. Между психологията на гаечния ключ и психологията на успеха и на личното усилие все пак има граница. И тя е далеч по-страшна от шенгенската.