Едни от най-масово тиражираните четива напоследък са онези, приписвани на "специалните служби", факсимилета с гриф "строго секретно" и всякакъв вид разговори между бивши, настоящи или нереализирани ченгета. Формално целият този "свръхинформационен" поток може да се подреди в няколко раздела: ченгета говорят за ченгета, политици говорят за ченгета, ченгета за политици. Съдържателно текстовете трудно се поддават на оценка - приликата с действителни факти и личности е толкова поразителна, колкото и в романите на Христо Калчев. Изнесеното на сергията от страна на службите без съмнение има за цел да злепостави премиера и някакъв кръг политици (близки на премиера), да демонстрира "информационното" превъзходство на изнасящите информацията и - може би на първо място - да гарантира публичното присъствие на нови политически формации.

Случи се така, че едно от най-предсказуемите неща в България е



политическата реализация на кадрите на специалните служби и МВР



Афиширането на бившия вътрешен министър Богомил Бонев и бившия шеф на НСБОП Кирил Радев като водачи на политическа партия е само поредната илюстрация на това правило. Бегъл поглед върху най-новата демократична история на страната от 10 ноември насам показва недвусмислено ролята и мястото на вездесъщите кадри на службите и МВР. Достатъчно е да споменем ген. Бриго Аспарухов, шеф на НРС при президента Желю Желев, понастоящем член на висшето ръководство на БСП. Или Красимир Райдовски, който само по длъжност беше шеф на пресцентъра на министър-председателя Жан Виденов, но в действителност действаше неприкрито по други фронтове. Или Арлин Антонов, бивш шеф на НСС, впоследствие кандидат за вицепрезидент на Жорж Ганчев, понастоящем депутат.

Списъкът на действащите политици, работили преди 10 ноември за структурите на ДС, е съвсем друга тема. При това табу, защото каквато и гражданска или политическа воля да има тази страница от историческото наследство да бъде прочетена, разбрана и затворена, това все не се случва. Защото друга е била волята на службите. Те винаги са намирали начин да я претворят в политическа. А на политиците никога не е достигала воля да наложат



принципен подход спрямо службите,



които в крайна сметка следва да служат не на себе си или на отделни политици, а на обществения интерес.

Един от най-сериозните нерешени проблеми на българския демократичен преход е, че все още я няма ясната граница между институциите на гражданското общество, от една страна, и т. нар. власт в сянка, от друга. Някак си много отрано и много лесно обществото се примири с мисълта, че всичкото, дето е ДС, разузнаване, служби за сигурност и т. н., е неотделима и едва ли не най-важна част в механизма на политическия процес. Винаги при всички правителства мястото и подчинението на специалните служби и регламентът за тяхната дейност са били обект на нескрита конкуренция или конфликт между институциите. Очевидно информацията, която е достъпна чрез службите, се оценява като незаменим властови ресурс.

Новата политическа класа на България продължава да живее с комплекси на тема "служби".

Както показва опитът от 10 ноември 1989 г. насам, службите винаги са доминирали политиците. Едно от обясненията е, че част от политиците са били "клиенти" на службите. Другото обяснение е, че новата генерация политици



предпочитат да се възползват от наследения модел



на взаимоотношения, вместо да го променят.

Със сигурност всяко управление е започвало с твърдото намерение да внесе ред в службите и с висока доза подозрение към онова, което може да очаква от тях. Впоследствие у управленците се създава илюзията, че в действителност те командват службите, че са потребители на произведената от тях информация, че са най-информирани в държавата. И тук рано или късно всички падат в капана на сугестираните решения. На службите.

Най-странното е, че СДС, който носи травматични белези от интервенциите на службите върху развитието на организацията и като демократична опозиция, и като управляваща формация, не намери сили да превъзмогне и промени матрицата във взаимоотношенията легитимно избрани държавни органи-специални служби. Илюстрациите на тази невъзможност са многобройни и понякога придобиват куриозни оттенъци.

Какъв беше например смисълът да се намесват службите преди правителствените смени миналата година. Непосредствено след края на местните избори президентът Петър Стоянов призовава премиера Костов да изчисти редиците на партията и правителството от личности, уличени в корупция.



Президентът не назовава конкретни имена и факти,



но посочва, че има информация за тях по линия на службите. Междувременно в медиите се въртят няколко имена, сред най-често споменаваните - на тогавашния вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройството Евгений Бакърджиев, на бившия главен секретар на СДС Христо Бисеров, на бившия парламентарен председател на бюджетната комисия Йордан Цонев и др. Премиерът Костов от своя страна до последно твърди, че при него не е постъпвала информация от службите за корупция във висшите етажи на властта. Едновременно с това заявява публично, че е изискал нова проверка и доклад от службите за наличие на корупция във висшите етажи на властта. Службите докладват, че няма данни за корупция във висшите етажи на властта. Висшите етажи си отдъхват, но за кратко, тъй като предколедно Иван Костов обявява мащабни персонални и структурни промени в кабинета.

Онова, което не се връзва с нормалната логика, е защо на президента и премиера им беше необходимо да вкарват службите там, където има ясен и прост механизъм на политическа преценка и политически отговорности.

Въпросът, който би трябвало да вълнува гражданите, е



доколко държавниците ни са в състояние



да формулират политическите и държавните проблеми самостоятелно, без изключителната намеса на службите и дали решенията, които се вземат, не са тотално повлияни от службите.

Не е ли достатъчно компетентни икономисти, финансисти и юристи или професионални консултантски агенции да преглеждат договорите по сделки и споразумения или проектозакони, за да открият неща, които биха дали основание на ръководството да се съмнява в почтеността и/или професионализма на съответните министри, зам.-министри, шефове на агенции и депутати? Необходимо ли е Костов да иска от антитерорист номер 1 ген. Кирил Радев "да види сметката" на Евгений Бакърджиев, след като дори публичната оценка за Бакърджиев показва, че вече му е видяна сметката? Какво се случва, когато управленската недостатъчност се компенсира с достатъчното основание "службите това докладваха"? Можем ли да знаем докъде свършва волята на политиците и откъде започва тази на службите?

Наличието на алтернативни източници за консултация, мнение или оценка във и извън структурите на управление е част от постепенното поставяне на службите там, където им е мястото - като помощно звено в държавната йерархия. Нито по-долу, нито по-горе.

Службите могат да злоупотребяват тогава, когато са сигурни, че този, на когото подават информация,



няма други източници



или начини, чрез които да я провери.

Тоест когато са сигурни, че Иван Костов например в момента разчита само на тях. "Всесилността" на службите идва от липсата на алтернатива.

Поредният десант на кадри на МВР и службите към политиката няма да е последен. Но в момента като че ли се натрупа критичната маса омерзение, която обществото може да понесе. Каква точно е мисията на службите и ако основната е рано или късно да разпространяват написаните и ненаписаните си доклади по вестниците, не е ли по-добре се преструктурират като отдели към пресгрупите?

Изглежда, единствената цел на всеки, попаднал на по-отговорен пост в службите, е по време на "мандата" си да се запаси с необходимото количество папки, с които да си осигури присъствие във властовите механизми и след изтичането на мандата му. Тогава за какво гражданско общество говорим, след като не то определя събитията, а фигури от помощните структури се опитват да дърпат конците.

Тук въпросът съвсем не е в това дали атаката е срещу Костов или някой друг. Проблемът е как хора, които откровено спекулират с информация, са изпълнявали служебните си задължения. Може ли една власт, независимо в чии ръце е тя, да има доверието, че службите изпълняват нейните държавни задачи. Какви са чисто управленските и гражданските механизми да се държат под контрол службите? Има ли ги изградени в България? По всичко личи, че отговорът е "не".