Спомням си 50-те години на току-що изминалия век, когато комисията за антиамериканска дейност, ръководена от тайните служби на ЦРУ и ФБР, играеше едно към едно ролята на нашето прословуто Шесто управление. Най-известните фигури на американския синдикален, научен и артистичен елит бяха изправени пред щатския трибунал, за да доказват своята лоялност към държавата и конституцията. Обикновено те бяха обвинявани в симпатии към комунизма и отговаряха на стотици нелепи въпроси, свързани с тяхната творческа и обществена дейност. Така бяха създадени планини от политически досиета, които, доколкото ми е известно, се крият и до днес. Нито ЦРУ, нито ФБР ликвидираха мрачното наследство, известно под символичното название "лов на вещици". Не случайно Артър Милър свърза този лов със Средновековието, като написа прочутата си пиеса "Салемските вещици".

Стотици видни творци на културата на САЩ станаха жертва на опозорената комисия. По нейно време Хемингуей се пресели в Куба, Чарли Чаплин се отказа от американското си гражданство и избяга в Швейцария. Да не говорим за нелепите унижения, които преживяха Хауърд Фаст, Гари Купър, Синклър Луис, Пол Робсън, Спенсър Трейси, та дори и Сароян, които трябваше да отхвърлят клеветите и лъжите на официалното обвинение. Все още не съм чул онези, които водеха разпитите и съставяха досиетата, да са се извинили на своите жертви. И надали ще чуя, защото, както казва Лец, всеки век си има своето средновековие. Комисията за антиамериканска дейност е свидетелство в това отношение.

Общо взето и двата свята, разделени от окопите на студената война, имаха един и същ подход към своите вътрешни противници. Това бе подходът на следенето, на насилието, на доносниците и досиетата. От тази гледна точка тоталитаризмът и демокрацията не страдаха от каквито и да е скрупули. Те защитаваха своите принципи и позиции със средства и начини, еднакво чужди на свободата и хуманизма. И иначе не може и да бъде, защото ставаше дума за налагането на стратегически, политически и икономически цели. След танковете в Будапеща, командвани от КГБ, дойдоха танковете в Чили, командвани от ЦРУ. След бомбите във Виетнам, благословени от Джонсън, паднаха бомбите в Афганистан, благословени от Брежнев. Да не говорим за 1968 г., когато студентите в Париж и Прага издигнаха обща барикада срещу своите президенти. Тайните служби на двете различни страни абдикираха по един и същ начин пред театър "Одеон" и под паметника на Ян Хус. Излишно е да доказваме колко различни бяха тези служби. И в същото време колко еднакво действаха срещу младите граждани. В този смисъл няма добри или лоши сили на реда. Навсякъде те защищават официалната държава и социалният строй, независимо от тяхното несъвършенство. Филерите и досиетата си приличат като две капки вода. Усъвършенствуват се методите и техниките, но целта им навсякъде и всякога е една и съща. Затова ЦРУ и КГБ са братя-близнаци, които пишат и купуват досиета, но никога не ги четат публично.

Когато в една или друга държава тайните служби отварят своите секретни сейфове, то значи, че властта се е продала. Или поне служи единствено на своите тесни политически интереси, които поставят под заплаха националното спокойствие. Затова с каквито обяснения или извинения да се завърти ключът, общественото доверие в събраната информация се руши. Погледната веднъж с очите на любопитството, изгодата или отмъщението, тази информация губи не само исторически, но и нравствено.

Тя се превръща от парола или знание в най-обикновена клюка, чийто полицейски произход я осъжда на манипулация. Та нали общо взето така се получи с много от досиетата на ЩАЗИ, чието разчитане на глас доведе западногерманското разузнаване до обиден професионален фалит пред авторитета на легендарния Маркус Волф. Значението и на най-безобидното досие е в неговата тайна, а не в ръцете, които са го ровили допълнително. Особено когато тези ръце не търсят истината за епохата и събитията, а се борят срещу исторически призраци. Тук дори някои весели страници от "Храбрият войник Швейк" разкриват безсилието на политиците и щабскапитаните, които изследват под лупа мръсното бельо на полковите проститутки. Всеки полицейски архив е подобно бельо. Това го заявиха маса авторитетни фигури в Райхстага, когато трябваше да решат съдбата на Волф. За тях той се оказа талантлив колега, работил всеотдайно за една отречена, но съществувала кауза.

Междувпрочем създаването на едно досие не е лов на дивеч, а прецизно изследване на човешката личност и на нейните интимни ангажименти. Разбира се, не става дума за досието-менте, което се използва при разните политически карнавали като жабка или пиратка. Не случайно тайните служби, каквито и да са те, не пишат мемоари. Те спазват една историческа давност, която респектира. Ето защо отношението към техния архив е просмукано от себеуважение и от чувство за морален дълг. Само неуравновесени обществени сили и политически маниаци са в състояние да разрушат табуто в името на някакъв временен успех. Но това вече говори за служебен и нравствен крах, който лишава държавната тайна от светостта й.

Тук не става дума за доносниците, а за играта с тях. Та нали Фуше, полицаят на четири режима, пожела архивът му да бъде погребан в центъра на Пер Лашез, за да е сигурен, че Франция ще спи спокойна.