Последната засега премиера на театър "София" - "Любовни булеварди" от Стефан Цанев, е: бунтът на младите срещу възрастните, псевдобунтът на оскотелия народ срещу хитрите политици или злобата на едно импотентно настояще срещу кривоогледалното минало. Зрителят сам може да избере - поне вариантите са различни.

На всеки български театрал му е добре известно, че "Животът - това са две жени" и "Последната нощ на Сократ" имат малко общо с "Пир по време на демокрация", "Мравки и богове" или с последното протеже на театър "София" - притопленият вариант на вехтите "Любовни булеварди".

Усърдно афишираната като "мюзикъл" творба на Цанев-Ступел-Панкин, освен че няма нищо общо с мюзикъла, не вдъхва доверие и като текст. Нито у днешните млади, макар че е пряко адресирана към тях, нито у едновремешните (нали преди 20 години са се появили първите "Булеварди"). Защото ако ударно внушаваното посланийце десет години преди промените все още е вървяло, днес малко трудно могат да бъдат тиражирани подобни политически алюзии и театрални илюзии. Защото темата за откраднатите от гадните комунисти пари на хрисимия "отруден народ, който се рови в кофите за боклук" звучи доста изтъркано. Защото махленското, поименно плюене по отделни лица (Соколов) и по конкретни културни издания ("Литератулен вестник"), опошляват всеки порив за правене на непоръчково изкуство.

Друг е въпросът какво правят в тази пародия Коста Цонев, Мариан Бачев и Доротея Тончева. Или изправената пред изпитание хореографка (Мила Искренова), която не успява да изтрие усещането, че част от кълчещите се на сцената студенти от НАТФИЗ и театрален колеж "Любен Гройс" са излишни. А дали е тъжно или смешно това, че всички те пеят, вдъхновени като пионерчета, изразителното "В кревата, в кревата, мъжът и жената..." и отчаяното "Къде си, къде си, свободен дух..."

Всъщност това е проблемът на спектакъла - къде по-точно е свободният дух?





Младоците от НАТФИЗ и "Любен Гройс" - т. нар. мюзикъл на Панкин по Цанев едва ли ще ги научи на нещо театрално.

СНИМКА: Стефан Куцаров