Пощаджийката донесе на Филип Марлов един пакет с големината на кутия за обувки, придружен с кратка бележка от някой си Н. Той трябвало да занесе пакета на двайсет и деветия етаж в офис-центъра на "Вардар" и да го предаде лично в ръцете на господин Маврудиев, президент на фирма "Хай тек лимитед", чието седалище се помещавало там. След изпълнение на поръчката хонорарът щял да му бъде изплатен с пощенски запис. Какво да се прави, липсата на атрактивни поръчки по тясната му специалност го принуждаваше все по-често да изпълнява и чисто куриерски услуги. Но нали трябваше да се яде, трябваше да се пуши, душата също си искаше своите алкохолни радости, а не беше зле, както пише в наръчника "Как да се държим в обществото", и чорапите да се сменят отвреме-навреме.

Той веднага се запъти натам. Влезе забързано през автоматичната врата и се насочи към будката на охраната, където поздрави свойски и попита кой е вътрешният номер на господин Маврудиев. Издокараният почти в униформа на бригаден генерал охранител явно си помисли, че с Марлов двамата са служили заедно в казармата, защото много любезно набра номера и му поднесе през прозорчето слушалката. Отсреща Маврудиев вдигна веднага и каза, че си е горе и чака пратката. Гласът му звучеше бодро, като на човек, който е станал рано, избръснал се е, преплувал е три дължини в басейна и е облякъл в добро настроение белоснежната си риза, след като е изпил едно кило портокалов сок. Марлов се насочи към асансьорите.

На двайсет и деветия етаж асансьорът спря, вратите се отвориха и Филип Марлов прекрачи в неголямо фоайе, от което започваше къс коридор. На голям месингов надпис вляво бе изписано името на фирмата. Една от вратите беше тапицирана с червена кожа. Зад нея трябваше да се намира господин президентът Маврудиев. Марлов се опита да почука на меката кожа, но разбра, че е безсмислено и направо натисна дръжката на бравата. Беше отворено и господин Маврудиев седеше зад бюрото в дъното на неголямата зала. Но интересна работа, той продължи да седи така, отпуснат на стола си

и след влизането на Марлов. Остана все така неподвижен и след като Марлов се озова на педя от лицето му. Отблизо нещата не изглеждаха вече толкова спокойни. На едното му слепоочие имаше малка дупчица, а другото, откъдето беше излязъл куршумът, бе потънало в съсирена кръв. Тъмни петна от кръв имаше и по облегалката на стола, и по килима. Филип Марлов разгледа професионално помещението. Нямаше тежки плюшени завеси, зад които в момента можеше да чака притихнал извършителят на убийството. Нямаше и стенен гардероб. Не миришеше обаче и на самоубийство. Ако човекът се е самоубил, пистолетът все пак трябва да е някъде наоколо. А такъв нямаше.

Не му оставаше нищо друго, освен да разопакова пакета. Вътре изненадващо откри пистолет, "Макаров" и като го извади да го разгледа, веднага разбра, че преди да бъде поставен в пакета, с този пистолет беше стреляно.

В тоя миг вратата на стаята рязко се отвори и вътре нахлуха няколко полицаи, предвождани от охранителя с генералската униформа.

- Арестуван сте за убийство! - каза единият полицай.

Филип Марлов ги изгледа и бавно остави пистолета на масата.

- Сега ще ви докажа, че убиецът не съм аз. Елате по-наблизо, ако обичате.