Един от най-отвратителните (лично за мен, за моя вкус) начини да се съобщава на хората от бившите соцстрани какво ще им се случи, е да им се казва, че се чака възникването на средна класа.

Когато възникне средна класа, казват, това ще е краят на нашия преход.

Защо казвам "отвратително"? Защото тук на хората се поднася само едно парче от случващото се. И то се представя като целия, хубав резултат.

Та не е ли очевидно, че щом има "средна" класа, то сме сигурни поне в две неща? Първо, че има висша, второ, че има нисша класа... Защото иначе по отношение на какво мечтаната прослойка е средна?

Но за висшата и нисшата никой не говори. По различни причини. За нисшите - просто не е удобно да съобщиш на събралата се да те акламира тълпа, че повечето от възторжените сега ще бъдат после записани на толкова неприятно място. За висшата - още по-ясно защо.

Но най-нечестното не е това, а изразът "когато възникне". Защото - на чие място ще възникне? И какво има да загине, та да възникне?

Така че прехваленият лозунг за очакваната средна класа е не повече от



срамежлив и скрит некролог



за загиващата и доскоро съществувала средна класа на социализма.

Огромна част от българите (вероятно 80-90%) принадлежаха на средната класа на социализма. Първата и главна черта на една такава класа е собствеността. И нещо като 95% от нас имаха (и всъщност още имат) недвижима собственост. Втора решаваща черта е (тя произтича от първата), че средната класа е интегрирана в обществото, приема напълно правилата на играта и сама, самостоятелно, ги цени и поддържа. Членовете й смятат себе си за заинтересовани от съществуващия ред и поддържат този ред дори когато на километри околовръст не се вижда представител на властта.



Три са линиите, по които загива



(и струва ми се, вече необратимо) средната класа на социализма.

Първата линия е собствеността. Тук не говоря за някаква експроприация. Никой нищо не отнема. Действат обаче с желязна логика два механизма, които неизбежно ще превърнат гигантската собственост на милиони българи в прах: това са амортизацията и ниското потребление. Първото бавно, но сигурно превръща морето от панели и сие във формална собственост, в собственост на книга. Второто е онова, което в крайна сметка би могло да прокъса бента. Т. е. просто казано, в някакъв момент доведеният до крайност потребител би трябвало да започне да продава, за да оцелява.



Тук впрочем българинът показва чудеса от храброст



Нашата бивша средна класа засега се държи за собствеността, като (правилно) съзнава, че моментът на продажба е именно моментът на окончателен социален крах.

Дълго ли ще се удържи загиващата класа за панелните си сламки? Господ знае. През периода 1880-1940 г. българското селячество е в сходно положение. Но удържа като цяло нищожната си собственост върху раздробената на 13 милиона парцелчета земя. Така че нацията веднъж вече е показала изключителни умения да не се огъва пред вятъра на историята...

Втората линия, по която загива средната класа на социализма, е образованието. Това става по един особено неприятен, невидим начин. Видимата част на айсберга съставляват тук главно циганчетата и децата от дъното. Те (количествените оценки са около 10-15% от всички деца) просто престават да учат, не ходят на училище, неграмотни са.

Но съществуващата образователна система е разделила всички останали деца на два вида, на две бъдещи класи: едни, които имат достъп до компютър и английски (20-30%), и други, които нямат такъв достъп (50-60%).

Ето тези, последните, лишените от достъп до кодовете на съвременната цивилизация, са



бъдещите обитатели на нисшата класа



Вече произведени, вече опаковани и подредени, почти без шанс за индивидуални изключения даже.

Третата линия, по която протича нашата селекция, по която обществото ни сега "разфасова" загиващата класа, е здравеопазването. Тук трябва да имаме предвид не само системата със здравната каса, която де факто направи здравето платено. Тук влиза и качеството на храната, а за най-бедните и липсата на храна. (По данни на социолога Кольо Колев 11% от българските учители твърдят, че в техните класове има деца, които са гладни, които системно недояждат...) За мен лично като специалист няма никакво съмнение, че съвсем скоро у нас ще има "класови болести", под което нямам предвид само туберкулозата, а състоянието на зъбите, на очите, на гръбнака на нашите сегашни и бъдещи деца.

Впрочем каквито и фактори да действат, остава по-общият въпрос: на какво разстояние във времето сме от крайния резултат?

Отговорът зависи главно от



въпроса за собствеността



Ще продава ли българинът, или все пак ще успее да не продаде? Във Великобритания например само около една четвърт от хората притежават нещо съществено освен собствения си труд. (И между другото самият този труд е продаден в повечето случаи за доста време напред.) Ако приемем, че 2 милиона домакинства имат недвижимост за по около 10 000 лева (което, мен ако питате, е рязко занижаване), излиза, че ние сме на около 20 милиарда лева от крайния резултат, т. е. от момента, в който има най-сетне великолепна "средна класа".

Какво обаче са за нас 20 милиарда лева? Та не профукахме ли за тези 12 години обща собственост поне за три пъти по толкова?