Дядо Съби, като чу по радиото, че царят е спечелил изборите, се оживи и възрадва. Направи си празнична попара със сиренце и винце, пък изведнъж реши да се вдигне до София, за да го поздрави. "Тъй де, човещина е. Нищо, че е цар. Хем и аз не съм случаен човек - мислеше си дядо Съби. - Навремето не кой да е, а старият цар, Бориса, ми гостува. Тогай Симьончо на колко да е бил, на две-три."

Това бе самата истина. Цар Борис III бе минал през селото при един ловен излет в далечната 1939 г. и бе подарил на даскал Съби Чукуров собствения си джобен часовник. Този часовник, да не поверваш, още работеше. Висеше на един пирон над главата на дядо Съби и първата работа на стареца вечер, преди да си легне, бе да му навие пружината докрай. "Ще му покажа часовника, ще му припомня за случката, пък белким царят каже - я да отпуснем на тоз царски човек една царска пенсия!" Като си мислеше това, на душата на дядо Съби ставаше едно топло, едно веселичко, едно курназ. И като взе часовника, дядо Съби пое раншко на другия ден за Софията.

Пристигна пред Врана привечер. Портите вече бяха хлопнати и се наложи цяла нощ да прекара клекнал до един зид. На сутрината задряма за кратко и се разбуди в мига, в който пред него изхвърчаха царските автомобили. Той размаха ръце, развика се и не щеш ли, изведнъж челният автомобил спря и от прозорчето се подаде самият цар, Симеон II.

- Царю честити, аз туканка додох да ти покажа... - започна прочувствената си реч, дето цял ден вчера си я бе нагласял в главата, дядо Съби, вадейки междувременно от джоба си часовника, но царят усмихнато го прекъсна, взе часовника, потупа го по ръката и колоната отпраши.

Дядо Съби се повъртя в прашуляка, пък разпери ръце и се накани да си ходи. "Сигур царят помисли, че му нося армаган...", въртеше се в главата му, докато чакаше рейса на автогарата наобратно за свойто село. Пристигна си дома привечер, развърза канапа от портичката, влезе вътре и врътна копчето на радиото, единствената му живинка. За негов късмет, говореше царят. Той тъкмо казваше:

- Сега трябва да сверим часовниците си с часовника на народа. Ако немаме точно време, повервайте, нищо не може да се направи.

Дядо Съби се усмихна, щастлив, че сега царят ще сверява времето на цялата държава по неговата машинка. И се унесе връз трохите на масата, утрепан от пътя, даже без да сколаса да си легне на постелята.

Събуди се изтръпнал и схванат посред нощ и изведнъж се ококори:

- Ами ако царят забрави да навие часовника!

И не мигна до сутринта.