Тотално музата ме разлюби.

За мен изобщо не й пука.

Не иска времето си с мен да губи -

да се оправя както ще морука.



В ден, който като бивол се тътрузи,

едва не отлетях при свети Петър.

Помогнаха със скалпели хирурзи

и този път да мина някак метър.



Но и сред охкащата белотия

отново музата ми се не весна.

Изглежда, хойка си на поразия -

кой знае накъде ли се заплесна.



Преди поне във дните на страдание

край мен като шетарка се въртеше.

С висока доза стихоизлияние

кураж ми даваше и ме тешеше.



Сега проклетницата се не мярка.

Кипя като джезве от възмущение.

Да разбере, че ще й взема мярката -

стъкмих това стихотворение.



Но сякаш чувам: "Стига ми се святка!

Виж телесата си изпосталели.

Дотолкова ли не загряваш, дядка,

че твойта мярка вече са я взели?"





Нов укор към музата



Още си скитосваш някъде, проклетнице.

Пет пари не даваш, че за мене

няма вече празници и делници,

няма и морета до колене.



Всякакви житейски наслаждения

надалеч вече са изчезнали,

а край мене е стълпотворение

от надежди, във ампули вгнездени.



В някоя от тях е и надеждата

взорът ми отново да те зърне.

Искам в стана ми поетски преждата

в стихотъкани да се превърне.



Институт "Пирогов"

12. X. 2000 г.