|
Тогава се чуваш да казваш:
- Да похарчи всички мизерни пари на машинка! Ама ти си била много тъпа ма!
- Педераст! А ти пръскаш всичко по ресторанти. Зад гърба ми. С някое от твоите курвета...
- С кои курвета? От всички ти си най-доброто. Чукаш се идеално с мен. И с още толкова други мъже...
- Fuck you! Фак ююю - само отговаря Стефания, като проточва ю-то с драматизъм, така отиващ на прекрасния й контраалт.
И така. Денят е летен. 38-градусов юли на сянка. 2 p. m. Два часа преди да се озовем на шосето, където щяхме да стопираме от Столицата за Града.
Пари за път имахме, но бяхме решили да ги спестим, за да си купим по едно хапче от новата марка екстази. Наричали го Ролс-Ройс и било супер... Но тъй като никога не стопирахме ненадрусани - на трезва глава препирните ни ставаха нескончаеми - решихме да минем през Десо, да попушим марихуана, да поговорим... Да извикаме подходящото настроение - в 67% от случаите то е развръзката на самото пътуване.
- Пафка ми се - беше заявила Стефания.
- Десо? - бях вдигнал вежди аз.
И тръгнахме и поне в началото не смятах, че грешим.
Вървяхме около седемнайсет минути сред жегата, без да проговорим. Десо работи в края на улица "Позитано" в една зала за едноръки бандити. Когато влязохме през вратата, той се провикна радушно, потупа ме по рамото, целуна Стефания по бузата и каза:
- Кво стааа... Опитахте ли новото екстази?
- На стоп - казах аз. А Стефания продължи:
- Ще си го купим от Града. Там е по-евтино.
- Внимавайте обаче да не ви преебат. Не взимайте прах. Слагат талк в него и на другия ден си като парцал.
- Разправят, че било страхотно.
- Луда ли си? Направо страховито!
Умълчахме се. В залата влезе един валдхорнист със своята валдхорна. Той погледна жално Десо и посочи красивия куфар с инструмента. После постави куфара върху тезгяха. Десо прибра куфара и отиде да навърти кредитите. Валдхорнистът се запъти към машинката и отстрани приличаше на някой, който си тананика нещо на ум...Това ме очарова. И тъкмо преди да измисля нещо наистина безсмъртно, Десо каза:
- Като хипнотизиран е горкият.
- Кой? - попитах аз.
- Валдхорнистът.
- Защо? - попита Стефания.
- Трети месец вече с тая валдхорна. Ту я загуби - ту отново си я възвърне... Ден след ден.
- Комар - каза вяло Стефания, докато рови за цигара в чантата си. Десо я изпреварва, подавайки й кутията си. Аз щракнах запалката:
- Мен само мъртъв можеш да ме накараш да играя. Тук идвам само заради марихуаната ти. Много е яка.
- Така ли? Трябва и да поиграйваш чат-пат.
- Не пипвам. И без това не ми върви.
- Ами като не пипваш, как ще ти върви. Ето, Стефания например може би ще поиграе. На ротативки е лесно. А?
- Вместо да свиеш една цигарка - ти пак започваш с твойте глупости. - Тази реплика бях научил наизуст от един разказ...
Десо вади такъмите - трева, картонче, хартийка...Цигарката е готова. Той запалва, дръпва си, подава и на мен. Дръпвам - два килограма дим влизат в полуразрушените ми бели дробове, които имат вместимост само 1 кг.
- Толкова са ти красиви цигарките, че когато се друсам при теб, имам чувството, че пуша скулптури.
- Позьор - казва Десо. - Катериците на вас - лайната, които джаркате стихчета - ви се лепят като мухи...
- Като мухи ли? - пита Стефания и поема дълбоко от джойнта. - Аз съм пчела...
- YES! - изкрещява валдхорнистът от далечния ъгъл на помещението. - Ще шариш, гъз! Май днес съм напред.
- Ще видим - казва Десо. - На кое ниво си?
- На осемнайсето.
- Добре. Чакам края ти.
- Чакай си... Ще те изръся като брашнен чувал. И когато умреш от глад, ще свиря с валдхорната на гроба ти безплатно. Абсолютно удоволствие.
- Не. Абсолютното удоволствие ще бъде, когато загубиш. Тогава ще пратиш гаджето си да ме моли да ти върна скапаната бурия. И аз ще я работя, докато я карам да свири. Така няма да обръщам внимание - защото сам знаеш, че дупката й е хлабава като попски ръкав.
Валдхорнистът си замълча. Ние си свършихме цигарката. Десо извади изпод тезгяха всичко необходимо за по един джин с тоник. Пихме.
След второто питие Стефания постави банкнота пред Десо и седна пред машинката. Не се възпротивих. След пет минути се появи втора банкнота. Не казах нищо, пиех си. Трета банкнота.
- Внимавай, нали искаше екстази.
- Никакво екстази не искам. Пчелите не взимат екстази. Те събират мед.
- Не виждам нищо в твоята пита.
И когато казах това, тя започна да печели. Валдхорнистът също започна да печели и я обяви за своя муза. Десо ставаше все по-мрачен, а аз, защото мразя да деля музите си с когото и да било, съчувствах на Десо и пиех за неуспеха на валдхорниста.
- Дано пукне тоя духач - каза Десо и започна да свива още една цигарка.
Аз казах на Стефания:
- Ваше хазартно сиятелство, да излезем вън и да попушим. Да не се занимаваме с глупости.
- Печеля - отвърна ми тя. - Вие излезте.
Цигарката беше готова. Изпушихме я с Десо отвън. Псувахме и се смяхме. После се върнахме, а в залата Стефания вече ревеше:
- Изгубих. Всичко. Всичко... Скапана машина!
- Ти си скапана. Тия неща са направени за такива като теб - тъпачки.
"Пачки, пачки" - сякаш чух да отговаря ехото в залата.
- Всичко, всичко - продължаваше през сълзи Стефания.
- Ето ви парите. Нищо не се е случило.
- Не - казах аз.
- Ето ви парите. Нищо не се е случило.
- Не! - казах аз.
- Моля те, върни ми хорната. Тази вечер имам концерт. Моля те!
- Ще ти пикая в окото бе, духач... Тоя път край. Ще ми свириш довечера на маркуча. Махай се оттука!
- Всичко, всичко - продължаваше Стефания. Докато Десо изритваше музиканта, аз заобиколих тезгяха. Взех куфара с валдхорната и понеже разбирах нещо от медни духови инструменти, отворих куфара. Между кадифените жлебове вътре валдхорната се бе превърнала в една тухла четворка. Затворих куфара.
- Стига си ревала. Да си ходим.
- Всичко, всичко... - повтаряше Стефания, докато я мъкнех към изхода. Десо ни гледаше. На мен ми се стори, че едва сдържа усмивката си. Казах:
- Покрай тия музиканти ще си построиш вила.
- Нали? - каза Десо и наистина се ухили.
- Да - изсмях се аз.
След това си тръгнахме.
Навън 38-те градуса на юли ми се сториха като 83.
След половин час вдигахме палци на магистралата, но това вече е друга история.
Тома Марков (Визитка)
Тома Марков е роден през 1972 г. в Благоевград. Автор на книгите с поезия "Лудите кокошки", 1993 г., "Писма до една евентуална Софи от един евентуален плаж", 1997 г., и "Героин.rec", 2000 г. Редактор на превода на "Присмехулнико, пожелай ми късмет" от Чарлс Буковски и "Стихотворения" от Хайнер Мюлер. Работи като сценичен работник в Театрална работилница "Сфумато". Твърди, че литературните му четения приличат на мачовете на "Манчестър Юнайтед". Обича писатели като Буковски, Милър, Уелш... Според нас, де.